— Уау.
— Да, талантливо момче.
— Като Хенриете Хагерюп?
Фолдвик се замисля.
— Не, талантът на Хенриете беше по-голям. Или поне така изглеждаше.
— Какво имате предвид?
Фолдвик го поглежда смутено.
— Ами… Стефан напоследък е занемарил писането си. Нали знаете. Тийнейджъри.
— Момичета, бира и студентски живот.
— Именно. В последно време се виждаме все по-рядко. Вие имате ли деца?
Въпросът сварва Хенинг неподготвен. Защото той има, но в същото време няма деца. Не е подготвил подходящ отговор, защото никога не е смятал, че ще му се наложи да го дава. Но в същото време винаги е знаел, че рано или късно някой ще му го зададе.
Отговаря по възможно най-лаконичния начин.
— Не.
Но нещо сякаш пронизва сърцето му, когато изговаря тази дума.
— Децата понякога са истинско тегло.
— Мм.
Погледът на Хенинг се спира на снимка 4×6 на бюрото на Фолдвик, също сложена в рамка. Снимката е на жена. Дълга, черна коса, леко прошарена. Не се усмихва. Предполага, че жената е прехвърлила четиридесетте. Съпругата на Фолдвик.
И точно тогава Хенинг си спомня откъде познава Ингве Фолдвик.
Съпругата му се казва Ингвилд. Хенинг си спомня всичко. Преди няколко години Ингвилд Фолдвик е била брутално изнасилена недалече от „Куба Бро“. Той знае това, защото е присъствал на процеса, отразявайки историята за вестника. Ингве Фолдвик е била в съдебната зала през цялото време и е изслушала всяка една ужасяваща подробност.
Хенинг си спомня Ингвилд Фолдвик на свидетелската скамейка. Спомня си как е треперила и колко е била уплашена от присъствието в залата на мъжа, който я е пребил и изнасилил. Тя дължи живота си на един смел и силен мъж, излязъл да разходи кучето си през онази нощ. Ингвилд е зверски обезобразена с нож. По цялото тяло. Изнасилвачът й е осъден на пет години. Ингвилд е осъдена да прекара остатъка от живота си с ужаса на преживяното. Хенинг знае, че раните й още не са зараснали. Може да си представи кошмарите. И най-вероятно писъците.
Той прибира спомена обратно в килера на мозъка си, доволен, че най-накрая е разбрал откъде познава Фолдвик.
— Какви сценарии пишеше Хенриете?
— Най-често за късометражни филми.
— На каква тема? Казахте, че е обичала да провокира.
— Хенриете успя да завърши два кратки филма, докато… докато учеше тук. Единият се казваше „Когато дяволът почука на вратата“ и в него ставаше дума за кръвосмешение. Другият се казваше „Снежанка“ — за момиче, пристрастено към кокаина. Интелигентни филми. Канеше се да прави трети.
— Този, който са щели да снимат в парка „Екеберг“?
— Да.
— Но защо сега? Не остава ли твърде малко време до лятната ваканция?
— Защото действието във филма се развива в началото на лятото. Всеки детайл трябва да е възможно най-автентичен. Това придава реализъм на филма.
— За какво става дума?
— В третия филм?
— Да.
— Не знам подробности, обсъждахме го само веднъж.
— Но какво си спомняте?
Фолдвик въздъхва.
— Струва ми се, че искаше да заснеме нещо за шериата.
Хенинг спира да диша.
— Шариата?
— Да.
Той прочиства гърлото си и опитва да организира десетките мисли, които избухват в мозъка му като фойерверки. Първият въпрос, който се избистря, е за посланието на Анете.
— Анете Скопум участваше ли в снимките на този филм?
Фолдвик кимва.
— Хенриете написа сценария, а Анете трябваше да режисира. Разбира се, сигурен съм, че Анете е имала свои идеи за сценария.
„Анете — мисли си Хенинг. — Трябва да те открия.“ Той вече е 100% сигурен, че филмът на Хенриете Хагерюп е свързан по някакъв начин с убийството.
— Знаете ли дали Анете все още е в института, или се е върнала вкъщи за лятната ваканция?
— Мисля, че още е тук. Вчера я видях. След два дни имам среща с нея, струва ми се, така че едва ли си е заминала.
— Случайно да имате телефонния й номер?
— Имам го, но не ми е разрешено да ви го дам. И не съм сигурен, че искам да тормозите студентите ми. Всички са много разстроени.
„Да, знам“ — мисли си Хенинг, но решава да не настоява.
— Имате ли копие от сценария на филма?
Фолдвик въздъхва.
— Както вече ви казах, двамата с Хенриете само го обсъдихме. Тя обеща да ми го изпрати по електронната поща, когато го завърши, но така и не го направи.