Изважда сценария и го слага на масата.
— Случайно това да са есемесите, които Хенриете Хагерюп е изпратила на Махмуд Мархони в нощта на смъртта си?
Показва му страницата с първия есемес и внимателно наблюдава реакцията на Бругелан. Тя изобщо не е трудна за разчитане. Бругелан подскача от изненада.
— Какво, по дяволите…
— Този сценарий е бил написан от Хенриете Хагерюп и една нейна колежка от института.
Хенинг му показва следващите два есемеса. Бругелан ги прочита.
— Но тези са дума по дума. От къде взе това?
— От Анете Скопум — отговаря Хенинг и посочва името на заглавната страница. Бругелан се обляга напред. Хенинг продължава: — В сценария се разказва за жена, която е заровена в дупка в земята и убита с камъни в палатка в парка „Екеберг“. Накрая един невинен мъж е осъден за убийството.
— Мархони — казва тихо Бругелан. Хенинг кимва. Той решава да сподели повечето си теории и открития от последните няколко дни. Дръпва реч, която продължава почти пет минути. Това е целенасочена стратегия. Първо — винаги е полезно да обсъдиш идеите си с някой. Теориите и мненията ти могат да се променят, когато ги изречеш на глас. Писането на изречения има подобен ефект: едно нещо може да изглежда добре на хартия, но никога не знаеш дали е правилно, докато не го изречеш на глас.
И второ — Хенинг иска Бругелан да му е задължен. Сега, след като се е уверил, че Бругелан не е знаел за съществуването на сценария, преди да прекрачи прага на „Ломпа“, на Хенинг му се полага поне една услуга. Това е най-добрият начин за изграждане на взаимоотношения с потенциален източник.
— Къде е Анете сега? — пита Бругелан, когато Хенинг свършва.
— Не знам.
— Трябва да я открием.
— Не мисля, че това ще бъде лесно.
— Какво имаш предвид?
— Тя знае, че Хенриете е била убита заради сценария и ако аз бях Анете, щях да съм ужасена от възможността да се озова заровен в дупка до кръста.
— Мислиш, че се е скрила някъде?
— Ти не би ли го направил?
Бругелан не отговаря, но Хенинг вижда, че е съгласен с него.
— Трябва да взема сценария със себе си.
Първата мисъл на Хенинг е да откаже, но той знае, че това би означавало да попречи на разследването. Което е наказуемо деяние.
Предпочита да няма криминално досие.
— Ще ти бъда благодарен, ако ми направиш копие — казва той.
— Разбира се. Господи, Хенинг. Това е…
Бругелан клати глава.
— Знам. Обзалагам се, че очите на Йерстад ще изскочат, когато извадиш сценария на следващото заседание.
Бругелан се усмихва. Повечето хора изпитват негативни чувства към шефовете си. Може да е лош дъх, стил на обличане, акцент или хранителни навици — маловажни неща. Може и да е начинът, по който вършат работата си. Има предостатъчно лоши шефове.
И една шега по адрес на шефа на Бругелан е добро оръжие, което човек като Хенинг може да използва, за да спечели благоразположението на източника си — ако той може да бъде спечелен, разбира се. Възможно е източникът да харесва шефа си или дори да има връзка с него или нея. Или с други думи — това взаимоотношение трябва да се изгради внимателно, тактично и търпеливо. Хенинг е много търпелив. И вижда, че Бругелан се наслаждава на образа на Йерстад с изскочили от изумление очи.
Той отпива от газираната си вода и кашля.
— В деня на убийството — казва той и оставя чашата си на масата — Мархони е видял снимка, изпратена на Хенриете по имейла.
Хенинг го поглежда.
— Снимка?
— Да.
— На какво?
— На Хагерюп с неидентифициран мъж. Прегърнати.
— Една от онези прегръдки тип „здрасти, радвам се да те видя“ или нещо по-интимно?
— Малко по-интимно. Изглежда така, сякаш го е възседнала.
— И не знаеш кой е този мъж?
— Не. Но изглежда възрастен. Над четиридесет.
— И неговата снимка е била изпратена на Хенриете по имейла?
— Да.
— Кой я е изпратил?
— Не знаем. Поне още не. Изпратена е от анонимен имейл акаунт. Компютърът, от който е била изпратена, е с IP адрес на интернет кафене в Мозамбик.
Бругелан вдига ръце.
— Но Мархони е влизал в пощата на Хенриете и е видял снимката?