— Виж ти — процедил губернаторът. Отклонил поглед от вуйчо Гейвин в продължение на цяла минута. Когато отново го погледнал, на лицето му бил изписан все същият израз, ала въпреки това нещо било изтрито от него, сякаш с носна кърпичка. („Виждаш ли, правеше ми комплимент — разказваше вуйчо Гейвин. — Комплимент за моята интелигентност. Оттук нататък говореше самата истина. И тъй ми правеше най-големия комплимент в своите възможности.“) — И каква полза, мислите, ще има от това? — запитал той.
— Имате пред вид… — Вуйчо Гейвин млъкнал. Спогледали се. — Значи, все пак ще го пуснете да живее свободен сред гражданите на този щат, на тази страна само заради няколко гласа?
— Защо не? Ако убие отново, затворът винаги ще бъде тук да го приеме обратно.
Сега вуйчо Гейвин на свой ред се замислил за минута, въпреки че не свел поглед.
— Може би трябва да повторя това, което току-що казах. Нямам доказателства, но и така ще ми повярват. А това ще…
— Ще ме лиши от гласове? Да, но виждате ли, аз предварително съм загубил тия гласове, понеже никога не съм ги притежавал. Разбирате ли? Вие ме насилвате да направя нещо, което независимо от всичко може да бъде против личните ми принципи или впрочем — давате ли ми право да имам принципи? — Този път, каза вуйчо Гейвин, губернаторът го изгледал с израз почти радушен, почти съжалителен и — доста странен. — Мистър Стивънс, вие сте човек, когото моят дядо би нарекъл благородник. Той би изсъскал тая дума в лицето ви, изпълнен с омраза към вас и хората от вашия сой; по всяка вероятност би могъл, скрит зад някоя ограда, да застреля коня ви, както си яздите някой ден — ей така, заради принципа. Вие се опитвате да внесете идеи от 1860 година в политиката на нашето време. А политиката на двайсети век е жалко нещо. В същност понякога си мисля, че целият двайсети век е жалко нещо, само дето си придава фасон. Ала няма значение. — Сега се обърнал към масата и помещението, пълно с насочени към тях очи. — Послушайте съвета на един доброжелател, макар да не може да се нарече ваш приятел, и зарежете тая работа. Както казах и преди, ако след като го освободим, той убие отново, както вероятно и ще стори, винаги ще има възможност да се върне тук.
— За да бъде помилван отново — допълнил вуйчо Гейвин.
— Вероятно. Обичаите не се променят толкова бързо, не забравяйте!
— Все пак ще позволите да разговарям насаме с него, нали?
Губернаторът изчакал секунда-две, сетне се обърнал, вежлив и приятен:
— Защо не, мистър Стивънс? Разбира се. Драго ми е да ви услужа.
Завели ги в килия, за да може един надзирател да стои с пушка пред решетъчната врата.
— Пази се — посъветвал надзирателят вуйчо Гейвин. — Опасен тип е тоя. Не се будалкай с него.
— Не ме е страх — отвърнал вуйчо Гейвин; каза, че вече му било все едно, макар надзирателят да не проумял следващите му думи: — Имам по-малко основания дори от мистър Гамбръл да се боя от него, защото Мънк Одълтроп е мъртъв.
И тъй двамата се изправили лице в лице сред голата килия — вуйчо Гейвин и приличният на индианец гигант с ожесточени жълти очи.
— Значи, ти си тоя, който препречва пътя ми сега — подхванал Теръл с онази странна, почти хленчеща напевност.
Неговият случай също ни бе познат — имаше го в съдебните анали на щата, освен това бе се разиграл недалеч. Теръл също не бе никакъв земеделец. Вуйчо Гейвин каза, че още преди да си даде сметка, че Теръл повтаря дословно думите, изговорени от Мънк на ешафода, които не би могъл нито да чуе, нито по някакъв начин да узнае, осъзнал — не сходството в словата на двамата, а фактът, че Теръл, както и Мънк, никога не се е занимавал със земеделие. Това, което се случило, също било близо до бензиностанция, край железопътна линия този път: един от спирачите на нощен товарен влак свидетелствал, че видял от влака как от крайпътните храсталаци изскочили двама души, които носели нещо, оказало се по-късно — човек, жив или мъртъв — спирачът не бил в състояние да определи, и хвърлили товара си под влака. Бензиностанцията била собственост на Теръл, доказало се, че там станал боят, и Теръл бил арестуван. Отначало той не признал, че е възникнала свада, после отрекъл, че убитият е участвал в нея, а на края заявил, че той (убитият) бил прелъстил неговата дъщеря и брат й го убил и че той (Теръл) с показанията си до момента просто се опитвал да отклони подозрението от сина си. Дъщерята и синът обаче отрекли тази версия, синът освидетелствал алиби и пазителите на реда извлекли проклинащия двете си деца. Теръл от съдебната зала.
— Стой — прекъсна го вуйчо Гейвин. — Първо искам да ти задам един въпрос. Какво си казал на Мънк Одълтроп?
— Нищо! — викнал Теръл. — Нищо не съм му казвал!