Велимир Петров
Много смешно!
Шурекът ми Николай: догодина шейсетгодишен; черноок инженер; с лек дезинфекционен дъх на Джони Уокър; без особени белези; пол — мъжки; ръст — среден; тегло — малко над; коса — къдраво прошарена; очила — олекотени; зъби — в процес на основен ремонт; окомплектован с четири куфара, две пътни чанти, плюс майка — Ани, сиреч — тъща ми: през август — юбилейно — осемдесетгодишна; но въобще не и ги давате, а и тя няма да ги вземе; кожа гладка и регулярно смазвана с витаминозни и други такива; ондулация — десен японски трендафил; маникюр — супермоден: през пръст лила, през два розе, през три… и прочие; леко закръглена, тук-таме в повече; също без особени белези — времето е минало покрай нея на пръсти… ох, дали от дългото изречение или от обрисовката на тъща ми — Ани, останах без дъх…
Та, гореспоменатите кацнали на Летище София, посредством редовен полет на Бритишеърлайнс, през Лондон — завръщане след шестмесечно гостуване при дъщеря, съответно — внучка, още по съответно — племенницата ми, живееща, работеща и просперираща в онази задокеанска мечта. Ани — щастлива, че им се е разминал някой ответен удар откъм западна съседка, буквално повлякла шурека към паспортната проверка, че ги чакали две коли посрещачи, дълъг път до Русе и още по-нетърпеливи — за подаръци. Минала безпроблемно през Цербера, намалила ход, изчаквайки шурека…
Униформеното лице дълго премятало паспорта му, сверявало с разни списъци, говорило по комуникациите, пак сверявало…
— Някакъв проблем ли има? — учтиво се осведомил инж. Николай.
— Вие по-добре си знаете! — сурово уточнили. Последвали серия от въпроси и отговори, които ще спестим в името на добрия тон на разказа, но за страничния безпристрастен наблюдател било ясно, че нямало консенсус по проблема. Впрочем странични наблюдатели също нямало, тъй като се разпръснали по по-пропускливите пропускатели, а безпристрастен бил само компютърът, който държал на своето: инж. Николай Рабчев е обявен за национално издирване! Много смешно, нали?!
— Има ли други лица с Вас?
— Да! Майка ми, ето я, изчаква ме…
— Госпожо, Вие сте Свободна! Не го чакайте! Заминавайте си!
Госпожа Ани изгледала подозрително къдравото си, почти шейсетгодишно синче, уж инженер, а може би… наркотрафикант… мафиот… или, ох… не дай си Боже… търговец на свежа плът…
Въоръжен мобифонест униформен, с рой звездички, отвел обявения за национално издирване из лабиринта на служебните стаички, а Ани припаднала в ръцете на ошашавените си и изумени посрещачи.
— Ще ми обясните ли, все пак, какво става? — вече подгрял да се дразни, пресипнало се осведомил шурека и усетил как финия дезинфекционен дъх на Джонито отлита безвъзвратно, под ръка с куража му.
— Вие по-добре си знаете! — Назидателно рекли многото звездички и станало ясно, че тази фраза е уставната в района на Летищния комплекс.
Последвали още телефонни справки, укорни погледи, следене под око за поведението със съответните предпазни мерки. Цяла вечност!
Компютърът излязъл Човек, смилил се и черно на бяло, на цветния си монитор, информирал, че лицето е обявено за национално издирване, поради неявяване на указаната дата, час и прочие, в качеството си на свидетел, поради отсъствие от адреса, което дава основание… на летищните полицейски власти да освободят, (За сега!), същото това лице, при условие — да си уреди срочно недоразуменията; ако иска да пътува извън пределите на милата ни Правова система…
Независимо от капризите на часовата разлика, неадаптирал се още, шурекът сезирал по въпроса приятеля-прокурор, с когото в неделните дни ги свързвал спортния бридж и други подобни.
— О, оо, бързаш да ми поднесеш подаръка задокеански ли?
— Никакъв подарък! Не го заслужавате! Да Ви… и прочие Правовата система; така и така… ми се струпа… това и това… не зная за кой случай става дума, какво да направя — да ме махнат от списъците, че скоро ще ми се налага…
— Голям смях! Предполагам, че не очакваш посред нощ да направя нещо. Приятелката ти — адвокатка, сигурно поназнайва нещо, засега лека нощ! Готви се за Голям шлем!
Два дни по-късно, си седим с шурека под крушата; подръпвам си от подаръка — дебела пура Дъч Мастерс; нежно гледам другите две дузини с девствени целофанчета в красивата кутия с фламандски мотиви; посръбвам от Червеното Джони, с две ледчета; хрускам калифорнийско бадемче и уж небрежно питам, като как е нататък…
— Много смешно! Помниш ли, последните няколко години, шест пъти ми разбиват прозорец на Тойотката и обират каквото могат: касетофон, касети, очила, яке, багаж — такива работи. Писна ми, щото стъклата са къде-къде по-скъпи. Нали съм наивен глупак, съобщавам в полицията. Разпити, показания, по няколко пъти, сякаш аз съм престъпника, знаеш колко време и нерви загубих. За първия случай — хванаха едно малко цинге по друг повод, че изпяло и това. Пак показания… Нищо — на босия цървулите! Трябвало пред съда, като свидетел по делото, да повторя всичко… Приятелката ми — адвокатка, проучва случая. Аз утре ще преснимам от паспорта си страници, да доказвам по съдебен ред, че в деня на дялото съм бил извън страната и дори не съм предизвестен… Онова цинге ме среща: Мараба, бате, как е далаверата?