И Вилдад като Фалек, а всъщност и като много други нантъкитци, беше квакер, защото островът е бил населен отначало от привърженици на тази секта; жителите му са запазили и до днес необичайно много квакерски особености, разнообразно и безредно изменени от съвършено чужди външни влияния. Така например повечето квакери са по-кръвожадни от всички други моряци и китоловци. Те са воюващи квакери; квакери с чувство за мъст.
Така че сред тях има хора, които, макар и кръстени с библейски имена — нещо много обикновено на този остров — и всмукали още от детинство величествено-трогателното църковно „ти“ и „тебе“ на квакерския говор, с което се обръщат към Бога, обединяват смелите, безкрайни приключения на зрялата си възраст и тези детински странности в хиляди дръзки, смесени проявления, достойни за един скандинавски викинг или за езичник римлянин. А когато тези черти се срещнат у човек с необикновена физическа сила, могъщ мозък и голямо сърце, придобил в тишината и самотата на безброй дълги нощни бдения из далечни морета навика да мисли независимо и посвоему; получил всички нежни или бурни впечатления от природата направо от девствената й, доброволно доверяваща се гръд и главно поради това, а може би и подкрепен от случайни лични предимства, свикнал да говори смело, енергично и високомерно — такъв човек се очертава ясно сред цял народ, един величествен образ, създаден за благородни трагедии. Този образ не ще пострада никак от драматургично гледище, ако по рождение или поради други обстоятелства в глъбините на душата му се крие една полусъзнателна, но властна чувствителност. Защото всички трагично прославени хора са станали такива чрез своята чувствителност. Вярвай ми, млади славолюбецо, всяко човешко величие е просто болест. Но засега нямаме още работа с такъв човек, а със съвършено друг; и все пак с човек, чиято странност е само последица от друга квакерска особеност, видоизменена поради лични обстоятелства.
И капитан Вилдад беше като капитан Фалек заможен китоловец в оставка. Но за разлика от капитан Фалек, който не даваше пукната пара за тъй наречените сериозни неща, смятайки ги за най-незначителни дреболии, капитан Вилдад беше не само още отначало възпитан в най-строгите догми на нантъкитските квакери, но дори и целият му по-нататъшен живот в океана, дори и гледката на безброй прекрасни голи островитянки около Хорн не бяха променили нито на йота този квакер по рождение, не бяха изменили и крайчеца на дрехата му. Въпреки тази неизменност у достойния капитан Вилдад се чувстваше известна липса на най-обикновена последователност. При все че съвестта не му позволяваше да вдигне ръка срещу нашественици на сушата, сам той вършеше неограничени нашествия из Атлантическия и Тихия океан; и при все че беше заклет враг на проливането на човешка кръв, стегнат в своя тесен редингот, той бе пълнил цели бурета със съсирена китова кръв. Как можеше Вилдад сега, в мечтателния залез на своя живот, да примирява в паметта си тия неща, не ми е известно; но не изглеждаше да се тревожи много от тях, защото навярно доста отдавна бе стигнал до мъдрото и разумно заключение, че религията на човека е едно, а действителният свят — съвсем друго нещо. Светът плаща дивиденти. Да се издигнеш от юнга в най-прости шаячни дрехи до китоловец с широка издута жилетка, а след това до командир на китоловна лодка, първи помощник-капитан, капитан и най-после собственик на кораб… Казах, че Вилдад бе завършил вече своето изпълнено с приключения служебно поприще и се бе оттеглил от него на почтената възраст шестдесет години, посвещавайки останалите дни от живота си на спокойно получаване на един заслужен доход.
Но трябва със съжаление да добавя, че Вилдад имаше славата на непоправим стар скъперник, а по време на пътуванията си из океаните — на строг и мъчен работодател. Макар и да изглежда невероятно, в Нантъкит ми разправяха, че когато отплавал със стария китоловен кораб „Категат“, почти целият му екипаж при завръщането бил изпратен направо в болница, крайно изнурен и изтощен. За набожен човек, особено за квакер, той беше, най-меко казано, коравосърдечен. Но разправяха, че никога не ругаел хората си; само успявал някак си да ги принуди към нередно продължителен жесток, безмилостно тежък труд. Още когато бил първи помощник-капитан, щом заглеждал някого с жълтеникавите си очи, човекът почвал да се върти неспокойно, докато успее да грабне нещо — чук или шило — и да заработи като бесен, безразлично какво. Нехайството и лентяйството изчезвали пред Вилдад. Собствената му личност беше пълно въплъщение на утилитарния му характер. По дългата му мършава снага нямаше нито излишна плът, нито излишна брада; по брадичката му имаше само мек, пестовно никнещ мъх, като поизтъркания мъх на широкополата му шапка.