От пръв поглед забеляза, че този малък град коренно се различава от Ню Йорк. Морето от бели палатки в покрайнините явно говореше, че армията е завладяла това място. Щом стъпи на брега, тя навсякъде виждаше червени униформи. Много често се срещаха и сини мундири — цветът на колониалните полкове. Тъкмо се канеше да се смеси с тях, когато я спря един елегантно облечен младеж с висока гренадирска шапка, който подаде на Рендал една бележка.
— Трябва да ви отведа в „Бел Соваж“ — осведоми я той, след като бегло погледна съдържанието на бележката. — Генералът ви е запазил стаи там.
— О, чудесно. Знаете ли къде се намира?
— Нямам и най-малка представа. Но това момче ще ни заведе.
Неохотата му бе очевидно.
— Чуйте, мичман Рендал — каза Мод. — Вие изпълнихте дълга си да ме доведете до Олбъни. Защо не отидете в главната квартира и не оставите този младеж да ми покаже пътя. Със сигурност не се нуждая от защитата и на двама ви с всички тези войници наоколо.
При тези думи лицето на Рендал светна.
— Сигурна ли сте? С радост ще ви изпратя до вратата, ако желаете.
— Сигурна съм.
Не прибави, че ще се радва да се отърве от неодобрителното му отношение. Той й отправи формален поклон и след като попита младия гренадир как да стигне до главната квартира, тръгна надолу по улицата. Мод се усмихна безкрайно очарователно на младия редник.
— Водете ме, сър.
Веднага разбра преимуществата на това Рендал да не е край нея. Бе трудно да види лицата на всички военни, които минаваха покрай тях, но изпусна само няколко. Търсеше познатото слабо лице с волева брадичка и хлътнали очи, които святкаха порочно изпод извитите вежди. Търсеше също кръглото, бледо лице на Джеръми и сиво-сините му очи, надявайки се, че един мимолетен поглед ще я събере отново с двамата й най-мили мъже на света. Но след като последва високата кожена шапка на гренадира през няколко тесни, мръсни улички, тя започна да губи надежда, че ще ги срещне. А ако това не станеше, как щяха да разберат, че е тук, като се изключи възможността да отиде направо в лагера им? Генерал Уилкс със сигурност щеше да научи това и можеше да отмени поканата си да го придружи по време на похода.
Над главата на ординареца тя забеляза избеляла дървена табела, на която се виждаше силует на индианка. Мод въздъхна, примири се с мисълта да се прибере в стаята си и после се опита да измисли най-добрия начин да направи тайни проучвания как да открие двама войници в това море от армейци. Кръчмата бе само четири къщи по-нататък, когато хвърли поглед към отсрещната страна на улицата и очите й попаднаха на смаяния взор на Алън Дезмънд.
Той се бе спрял и се бе вторачил в нея, сякаш виждаше призрак, а не жива жена.
Мод затаи дъх, закова се на място, неспособна да помръдне. Със скок той прекоси улицата, избягвайки една завиваща каруца, която за малко не го блъсна, промъкна се през стадо овце, сграбчи я и я завъртя.
— Не мога да повярвам! Бога ми, това наистина си ти! — извика той, като едновременно се смееше и я целуваше.
Мод го прегърна силно.
— Алън! О, Алън! Толкова се радвам да те видя! Така съм щастлива да те докосна… О, ако знаеш колко ми липсваше!
Когато накрая прекратиха опитите си да говорят, да се прегръщат и целуват едновременно, той отстъпи на малко назад, като все още продължаваше да я държи за раменете.
— Още не мога да повярвам, че наистина си ти! Как се озова тук? Кога пристигна? Сили небесни, ти си едно чудо?
Мод се огледа бързо.
— Ще ти разкажа всичко, но не на улицата. Виж колко хора ни зяпат.
Алън се разсмя и мушна ръката й под своята.
— Просто завиждат, защото току-що целунах най-хубавото момиче в града. Хайде. Ще намерим някъде спокойна маса и ще вдигнем наздравица за това, че сме отново заедно.
След пет минути те седяха на малка дъсчена маса в една от по-малките стаи в „Бел Соваж“ с плоска жълтеникава бутилка кларет и две чаши. Бяха се навели един към друг и разговаряха тихо, въпреки че стаята бе почти празна. Алън импулсивно се наклони и я целуна по устните.
— Липсваше ми, Мод. Осъзнах го едва в този момент, когато си тук, с мен.
— И ти ми липсваше — отвърна тя, като леко прокара пръсти по бузата му. — Толкова много.
— Затова ли дойде в Олбъни?
— Да… и не. Не можех да понеса мисълта, че отиваш на фронта. Можеше и никога да не науча какво става с теб. Исках да те последвам и едновременно с това не виждах как мога да тръгна из непозната страна съвсем сама. И тогава се намеси провидението.
Той потърка лице в бузата й.
— В какъв смисъл?