— Мислиш ли, че е настроен дружелюбно? — прошепна Алън на Джеръми.
— Е, още не е опитал да ни скалпира. Но не бих правил резки движения.
Докато си говореха, още няколко индианци се зададоха по пътеката между палатките, придружени от бял офицер в синя униформа с червена предница и с бяла перука на бригаден генерал. Той бъбреше с единия от индианците на някакъв неразбираем език и, изглежда, не забелязваше, че друг от групата се е отцепил, за да надзърне в гърнето на Мод.
— Мисля, че са наши съюзници — коментира Алън, след като групата се увеличи с още няколко диваци.
Този, който ги зяпаше, хвърли последен презрителен поглед към гърнето и с няколко дълги скока се присъедини към останалите, които се бяха насочили към палатката на офицерите.
— Щом тези са ни съюзници, ще ме е страх да видя враговете — отсече Джеръми, като остави оръжието си на земята.
— Каква бе тази ужасна миризма? — попита Мод и седна, за да успокои разтрепераните си крака.
— Чувал съм, че обичат да се мажат с меча лой. И да си мият косите с урина.
— О, хорските вкусове нямат граница, нали?
— Красотата е в очите на този, който гледа, любов моя — отвърна Алън, постави мускета си на земята и се излегна до него. — Миризмата не е по-лоша от тази на Флийт Стрийт в Лондон в безветрена нощ, нито пък от тази, която идва от плитчините на Темза. Всъщност има я в много неща, с които си свикнала.
— Все едно, не бих искала да се доближавам до индианци отново.
— Позна ли племето, Джеръми? Май бяха ирокези.
— Говорил си с някои от местните. Не съм срещал достатъчно от тях, за да ги различавам. Всички ми изглеждат доста страшни.
— Да, разговарял съм на няколко пъти с някои от кралските части и те ми казаха, че имали доста страховити обичаи. Някои от френските индианци ядели жертвите си. Известно е, че карали и белите си пленници да правят същото. Така поглъщали и силата на враговете си. Що се отнася до мъченията, никой не може да ги надмине по кръвожадност. При тях това е почти изкуство.
— Май е по-добре да те убият, отколкото да те заловят.
— Така е. Мод, изглеждаш ужасно бледа. — Той се пресегна и стисна ръката й. — За какво мислиш?
Тя му се усмихна пресилено.
— Мисля, че вероятно щеше да е по-добре да си остана в Ню Йорк.
Въпреки че разстоянието до Форт Леймън не бе голямо, придвижването на невероятния брой войски и снаряжения отне на англичаните почти две седмици. Следваха реката на север, като се движеха главно по пътя, изсечен по протежение на брега с течение на годините. Колкото по-навътре навлизаха в тази незаселена страна, толкова повече биваха заобиколени от гори. Те бяха много гъсти и непроходими, и Мод си помисли, че сигурно така са изглеждали горите в Едем. Докато стигнаха във Форт Леймън, тя вече смяташе гората за живо същество, непостоянна и загадъчна, страшна, красива, потискаща, защото затрудняваше всяко движение, пленителна в своята девственост и вековна тайнственост. Малкото укрепление изглеждаше като късче от цивилизацията, размахало дръзко юмрук срещу настъпващата пустош.
Преди две години бил прокаран път в местността между Форт Леймън и южния край на езерото Джордж. Следващата част от похода им бе този път — ако тясната пътека с набити в земята дървени трупи можеше да се нарече път, мислеше си Мод. Въпреки че само десетина мили разделяха Форт Леймън от южния край на езерото, щеше да мине много време, преди цялата армия и снаряжението да се съберат там, и Мод и Моли, които се движеха най-отзад на колоната, знаеха, че ще мине поне една седмица, докато се придвижат. И то само ако щастието им се усмихнеше.
— Ако лорд Хау знаеше, че си тук, във Форт Леймън, без особено желание да продължиш, щеше да те изпрати обратно в Олбъни, преди да разбереш какво става — отбеляза Алън в един от редките случаи, когато имаше възможност да я посети в палатката й.
— Лорд Хау! Само за него говориш напоследък. Направил ти е силно впечатление, нали?
— Той е най-добрият войник във войската, може би и в цялата британска армия. Никога не съм предполагал, че ще се възхитя от британски офицер, но започнах да ценя здравия му разум и уважението към хората му.