— Алън, не смяташ да използваш тази битка като средство да убиеш генерал Уилкс, нали? Кажи, че няма да го направиш!
Той сви рамене.
— Сигурно няма да се наложи. Всичко може да се случи в боя, дори и когато тринадесет хиляди англичани се изправят срещу три хиляди французи. Но този не се очертава да бъде твърде суров. Обещаваш ли ми?
Мод се хвърли на врата му и силно го притисна.
— О, Алън, не говори, че ще те убият, или че ти ще убиваш. Само се върни при мен. Обичам те и не искам да те изгубя. Ако умреш, ще умре и част от мен.
Думите й го развълнуваха както никога. Може би защото знаеше, че скоро ще се изправи лице в лице със смъртта. Отдавна бе решил, че щом веднъж си разчисти сметките с Уилкс, останалата част от живота му няма да е толкова важна.
Въпреки това сега внезапно откри, че много иска да живее. Тя стоеше в ръцете му така жива, очите й бяха пълни с толкова любов и грижа за него, лицето й, окъпано в лунна светлина бе така красиво; за първи път в живота си, след онзи ужасен ден преди много години, Алън осъзна колко ценен може да е живота.
Той се наведе да я целуне и двамата се вкопчиха един в друг, този път не в изблик на страст, а в отчаян опит да се притиснат здраво, преди да е станало твърде късно. Чудно облекчение го обзе. Фактът, че сподели тайната си с Мод, свали част от товара на омразата и отмъщението, които толкова отдавна изпълваха тъмните кътчета на душата му. Започна да разбира, че маската на веселие и безгрижна радост от живота, която толкова внимателно бе изграждал, е дълбоко вкоренена част от истинската му същност. Обичта му към Мод, и нейната утешителна и целебна любов към него му позволиха да се превърне в мъжа, който трябваше да бъде. Бе изпълнен с благодарност и обич към нея.
— Омъжи се за мен, Мод — прошепна той, заровил устни в косите й. — Тази нощ, преди утре да замина и да те оставя.
Тя ахна и се отскубна от ръцете му.
— Да се омъжа?
— Да, мога да събудя лорд Хау. Знам, че той може да ни венчае. Обичам те, Мод. Знам, че и ти ме обичаш.
Мод се извърна от него, опитвайки се да преодолее смущението, което думите му извикаха в нея.
— Не мога да се омъжа за теб, Алън. Не тази нощ. — Никога, добави тя наум.
— Защо? — извика той и я последва, желаейки да я прегърне. — Не искам да те оставя тук незащитена. Искам да ти дам всичко, докато още мога.
Тя устоя на любовните му думи и на целувките по врата.
— А мислиш ли, че ще бъда по-добре защитена като твоя вдовица, отколкото като твоя опечалена любовница? Не, ти вече си ми дал всичко, което искам от живота.
Тя се извърна и положи глава на гърдите му, щастлива от допира на силното тяло. Не можеше да въплъти в думи чувствата си. Не можеше да се омъжи за него сега. Тя бе краварка, обикновена прислужница, а той — заможен шотландски аристократ. Нуждаеше се от богата и изискана съпруга, която да му помогне да възвърне своя дом, състоянието и положението в обществото. Ако се омъжи за нея, щеше да затъне.
Тя затвори очи, за да възпре парещите сълзи. Бе толкова благодарна, че той сподели миналото си с нея. Сега разбираше защо никога не е била на първо място в живота му, защо явно никога не чувстваше нужда от пари, защо я бе тласнал към Уилкс, без да иска тя да изпитва нещо към него. Сърцето й копнееше да каже: „Да, с радост ще се омъжа за теб“, да го хване за ръка и да отидат при лорд Хау. Но нямаше да стори това. Нямаше да провали бъдещето му заради няколко благословени мига и един пръстен на ръката си.
Алън повдигна лицето й и то отрази блясъка на луната.
— Обичам те, Мод. И искам да бъдеш моя жена.
— И аз те обичам. Но не смятам, че решения за женитба се обмислят най-добре в навечерието на битка. Обещай ми, че ще се върнеш при мен. Това е всичко, което искам и от което се нуждая.
— Добре. Сега ще се подчиня на желанието ти. Но после…
— Алън!
Потайният шепот на Джеръми долетя откъм тъмните сенки на дърветата.
— Алън, хайде, трябва да се връщаме.
— Джеръми! — извика Мод. Тя се отскубна от Алън и се спусна към Джеръми, който излизаше иззад дърветата. — О, Джеръми, толкова се радвам, че дойде — каза тя и го стисна здраво. — Толкова се радвам, че не тръгна, без да ми кажеш довиждане.
Джеръми неловко я прегърна.
— О, престани — отвърна той, опитвайки се да се засмее. — Едва ли ще бъдем в голяма опасност. Твърде много сме.
Мод сграбчи ръцете му.
— Обещай ми, че никой от вас няма да поема безумни рискове. И не позволявай на Алън да се приближава до генерал Уилкс.
Той хвърли поглед към Алън.
— Ти си й казал?
— Да, сметнах, че трябва да знае.
Алън се наведе да я целуне, после двамата с Джеръми навлязоха в сенките и се изгубиха. За миг тя остана неподвижна, загледана в тях, като се питаше как ще издържи следващите два дни, след което бавно се отправи към лагера.