Планът изглеждаше разумен и все пак на Алън му се искаше да бяха проучили местността по-добре. Французите бяха пет пъти по-малко от армията на Ейбъркромби, но ги командваше много способен генерал на име Монкалм, който всеки момент очакваше солидни подкрепления от Монреал Алън погледна през рамо към огромната флотилия от лодки, покриващи почти цялата повърхност на езерото и възвърна увереността си. Вероятно когато Монкалм разбере размера на вражеската войска, щеше да се предаде без продължителна съпротива. Надяваше се това да не е само химера.
Отне им почти цял ден, докато армията се събере на западния бряг на теснината. Хвърлиха котва в мястото, наречено Сабат Дей Пойнт, двадесет и пет мили надолу по езерото, и там изчакаха провизиите, артилерията и ариергарда. Потеглиха отново по тъмно, към единадесет часа и на разсъмване навлязоха в теснините. Алън и Джеръми спаха непробудно, натъпкани с още тридесет души в неудобна лодка. До пладне цялата армия бе слязла, но западния бряг и първата част от плана за нападение можеше да започне.
Не пристигнаха незабелязани. Монкалм бе изтеглил войската си във Форт Корийон, но бе изпратил авангард от триста и петдесет души, които наблюдаваха пристигането от една висока скала. Когато френският отряд тръгна назад, за да съобщи на генерал Монкалм, дърветата незабавно го погълнаха.
Бригадният генерал Хау набързо обясни плана за нападение. Тъй като французите държаха дъскорезницата и пътя на източния бряг на теснината, бе решено войската да се раздели на четири колони — предхождани от отделение под командването на майор Роджърс, — да заобиколи планините, обграждащи западния бряг на теснината, и да излезе пред самия форт, за да атакува по суша. Обширните открити поля пред бастионите даваха чудесна възможност за действията на голяма, добре екипирана войска.
Роджърс потегли напред с два от колониалните полкове. Лорд Хау и майор Изи Патнъм, офицер от континенталните сили, го последваха с двеста рейнджъри. Зад тях тръгнаха още три колони от авангарда.
Алън трябваше да потегли с малка група редовни войници, придружаващи лорд Хау, и по този начин тръгна преди Джеръми. Той вдигна мускета и се усмихна за раздяла на приятеля си, след което последва колоната по тясната пътека и скоро бе погълнат от гъстите дървета. Ала те се оказаха само началото на трудностите. Когато навлязоха по-дълбоко в гората, Алън започна да се съмнява в разумността на плана на лорд Хау.
Никога не бе виждал такива гори! Толкова гъсти, че не пропускаха нито един слънчев лъч, и ставаха все по-мрачни и тайнствени с всяка измината миля. Ботушите му затъваха в едва проходима тревиста растителност или тинест килим от мокри листа. Шумът бе оглушителен: зловещи викове, грак на птици и цвъртене на насекоми, разтревожени от тропота на хора, проправящи си път през стени от лиани и храсти. Тръни деряха дрехите и лицето му. Хищните пръсти на увивните растения сграбчваха шапката и дългата цев на мускета му. Неравният скалист терен правеше маршировката невъзможна, веднъж той се подхлъзна и едва не навехна глезена си в старанието си да не изостава от другите.
За половин час напълно бе загубил ориентация и единствената му надежда бе другите да са на прав път. Тази надежда се изгуби, когато часове наред се въртяха без никаква посока, вярвайки, че се движат на изток.
Чувстваше, че следобедът преваля, без всъщност ясно да вижда светлината. Вероятно скоро лорд Хау щеше да даде заповед да спрат и да разпънат палатките, като не проумяваше. Как щеше да стане това в тези невероятни гори.
Той спря, щом чу трясък пред себе си. В тази тъма не виждаше нищо, дори собствените си офицери, но бе ясно, че нещо ставаше.
Един глас извика.
— Qui vive?
Господи! Френски патрул.
— Francais!
Разпозна гласа на майор Патнъм, опитващ се да ги заблуди, че са попаднали на друг френски отряд. В един напрегнат момент на мълчание за малко да си помисли, че са се хванали.
След това изведнъж французите откриха огън.
Той започна с няколко пукота, след което незабавно последва оглушителен взрив. На мястото, където стоеше Алън, гората бе толкова гъста и мрачна, че той не виждаше нищо. Хвърли се на земята и запълзя по корем сред мокрите листа, като се питаше дали ги напада цялата армия на генерал Монкалм. Огнените струи и димът, който се стелеше като мъгла сред дърветата, създаваха впечатление на истински ад. Стигна до малка полянка, където видя група английски войници, някои проснати на земята, други притаени зад храстите, да стрелят към дърветата. Зад себе си чуваше виковете на рейнджърите, които се опитваха да успокоят изпадналите в паника редовни войници. Надигайки се, той запълзя на четири крака към хората от другата страна.