В кръга от войници лежаха няколко трупа, окървавени и неподвижни. Със свито сърце Алън позна униформата на бригадния генерал лорд Хау.
— О, не… — простена той и посегна да обърне генерала по гръб. Безжизнените очи се взираха нагоре към обвитите с дим дървета.
— Бе убит с първия откос — със свито гърло се обади един от близките войници. Лицето му бе засегнато, въпреки че продължаваше да зарежда мускета си и да стреля. Алън се огледа. Всички бяха ранени.
В изблик на безумен гняв той се изправи и стреля по посока на дърветата, без да вижда врага, но надявайки се да е улучил някого. Един от рейнджърите на майор Роджърс го хвана за ръката и го свали на земята.
— Не стреляй — нареди му той. — Няма ги вече. Освен това бяха само патрул.
— Проклятие! Защо?
— Не трябваше да идва тук. Трябваше да остане в лагера.
Един от младите войници плачеше. Шокът от смъртта на лорд Хау още не бе отстъпил място на ужасната тъга, която Алън знаеше, че ще дойде. Той я сдържаше, като се занимаваше с друго.
— Трябва да го отнесем обратно. Хайде, помогнете да му свалим колана.
Когато стрелбата утихна и военните части зад тях се събраха, групичката около тялото на генерал Хау свали колана му и го завърза за една носилка, направена от сплетени клони. С чувство на неверие и изумление мъжете се приготвиха да прекарат нощта. На зазоряване, носейки тялото, те се отправиха по обратния път към мястото, където бяха спуснали котва, като този път пътеката бе ясно очертана и отъпкана от техните нозе.
Алън бе сигурен, че през целия си живот никога няма да забрави изражението на генерал Ейбъркромби, когато отнесоха тялото на лорд Хау в лагера. Не бе тъга, не бе и съжаление, нито пък неверие. Бе страх. Чист, неприкрит страх от огромната, нежелана отговорност, която падаше на плещите му. На всички бе известно, че той с готовност преотстъпваше командването на лорд Хау, докато самият заемаше поста на главнокомандващ генерал — пост, извоюван с многогодишна, упорита служба на Краля и отечеството. Той не искаше да поведе тази войска срещу страховития противник. Нито пък бе готов да го стори. Сега, когато насила му бе натрапено това водачество, цялата идея му се струваше ужасяваща.
Трябваше да му се признае обаче, че старецът свика офицерите и се опита да измисли най-добрия начин за действие. Тази сутрин станаха ясни няколко неща. Френската засада, на която се бяха натъкнали, бе само малък отряд от Форт Корийон, който се опитваше да стигне до форта по същия западен маршрут, както и английската армия. Двете сили се бяха сблъскали случайно в гъстите гори и в последвалата схватка един изстрел бе попаднал в сърцето на лорд Хау и го бе убил незабавно. Чувайки изстрелите, майор Роджърс се бе върнал да помогне на генерала и бе уловил французите в капан. Те се бяха промъкнали обратно с ужасни загуби. Само петдесет бяха успели да се измъкнат. Сто петдесет и двама бяха убити в схватката или се бяха удавили, опитвайки се да прекосят водовъртежите. Сто четиридесет и осем бяха взети в плен.
Можеше да се смята за победа, ако загубата не бе толкова ценна, че никой не се радваше.
Тъй като теренът по западния бряг бе непроходим, генерал Ейбъркромби насочи вниманието си към източната страна и изпрати един отряд да завземе пътя и дъскорезницата, изоставени от французите. Бързо решиха, че Монкалм се е оттеглил във форта, след като е изгорил моста между опасните теснини.
Генералът нареди на армията да потегля и късно следобед всички, освен артилерията и тила, бяха достигнали лагера. Ейбъркромби превърна дъскорезницата в щаб, където непрестанно долитаха сведения относно броя на французите, укрепили се във форта, и начина на тяхната защита.
Алън бе включен в състава на един от патрулите, разузнаващи защитата на форта. По-късно застана до масата на генерала и докладва наблюденията си.
— Широка равнина обгражда от три страни форта, езерото е от четвъртата. Самият форт е снабден с бастиони от четирите краища и два полумесеца от север и запад.
Генералът направи гримаса и се хвана за стомаха, който сега го тормозеше повече от всякога.
— Това е обичайното разположение.
— Да, сър. Но маркизът го е направил непревземаем, като е сложил огради навсякъде откъм равнината. Сигурно са отсекли всички дървета в съседство и са ги натрупали, за да се получи стена от дънери, висока осем или девет фута. Изглежда много яка, въпреки че не вярвам да издържи продължителен обстрел с оръдия. Освен това над нея има сплетени дървета и клони, които правят достъпа още по-труден. А точно пред оградата са поставени остри колове.