Селото изглеждаше същото като това, което бе напуснала сутринта — дълга редица от дървени къщи със сламени, конусовидни покриви и широко открито пространство, осеяно с огньове и ниски дървени рамки. От лютивата миризма тя заключи, че това, което висеше от рамките, бяха късове месо.
Заведоха я до най-дългата колиба и я оставиха навън, където с любопитство я оглеждаха няколко голи деца, а водачките й влязоха вътре. Олюляваше се на краката си; жените излязоха, сграбчиха я за ръцете и я задърпаха през ниския вход.
Слабият огън, който гореше в средата на колибата, осветяваше малко кръгче, около което цареше непрогледен мрак. Стаята бе задушна и гореща, наситена с противните миризми на мас и човешка пот. Край огъня седяха в полукръг няколко души, лицата, на които почти не се виждаха в здрача.
Когато Мод погледна към тях, очите й се замъглиха. С безразличие тя видя как една от фигурите се надигна, отдели се от кръга и тръгна към нея. Тя затаи дъх в очакване нещо да се случи.
Познат глас, нисък и мелодичен, изрече името и. Тя вдигна поглед към едно усмихнато лице.
— Добър вечер, мадмоазел Мод. Отново се срещаме. Не ви ли обещах, че ще стане така?
Мод примигва, опитвайки се да различи в сумрака познатите черти на издълженото лице пред нея. Коленете й се подгънаха, очите й се затвориха и тя припадна право в прегръдките на Шевалие Иполит дьо Превалоа.
Глава 21
Когато отвори очи, тя видя само французина, който я държеше в обятията си и се опитваше да допре дървена чаша до устните й.
— Пийнете малко от това, мадмоазел. Изглеждате много уморена.
Мод отблъсна ръката му.
— Какво е това?
— Само малко вино. Донесох го със себе си. Дори водата не е добра за пиене в тези села на диваци.
Тя направи усилие да седне.
— Не разбирам. Защо сте тук? Как се озовахте тук? Всичко е толкова нелепо.
Превалоа се облегна назад, подпря лакти на коленете си и преплете пръсти.
— Смаяна сте, нали? Все пак това не е странно. Аз съм още по-учуден да ви намеря тук. Когато чух, че е пленена бяла жена със златна коса, която пътува с двама мъже, не смеех да помисля, че това сте вие. Когато чух, че двамата мъже били в армията, моите надежди малко пораснаха. Но когато вие влязохте в тази колиба, аз бях очарован.
Мод отметна дълъг кичур коси от челото си и се извърна. В главата й се гонеха противоречиви мисли. Радваше се, че е заедно с човек от своята раса и далеч от лапите на индианците, и едновременно с това много добре си спомняше последния път, когато бе с него. Това не я успокои.
— Приятелите ми?
— Страхувам се, че за тях няма надежда. Вие щяхте да последвате тяхната съдба, ако не бях научил за вашето пленяване и не пожелах да ви освободя.
— Какво ще им сторят?
Превалоа потупа широкия маншет на ръкава си.
— Накрая ще ги изгорят живи. Преди това ще бъдат подложени на много голямо мъчение, но без всъщност да умрат. Така постъпват индианците.
По лицето на Мод се застинаха сълзи.
— Толкова жестоко… — промълви тя, като с мъка се опитваше да ги сдържи.
— За нас, навярно. Не забравяйте, че индианецът вижда в понасянето на болка голяма смелост. Колкото повече болка понася някой, без да извика, за толкова по-смел го смятат. Те очакват подобни изпитания, когато станат жертва, и подлагат своите собствени жертви на същата проверка.
— Алън… — прошепна тихо тя.
— Мисля, че е по-добре да забравите за мосю Дезмънд. По-добре мислете за факта, че сте тук под моя опека. Без мен, няма съмнение, щяхте да станете робиня на някой от тези мохикански войни и мога да ви уверя, че едва ли щяхте да видите цивилизацията отново.
Гласът му бе ядосан, сякаш тя не оценяваше добрината му. Мод го погледна предпазливо.
— А с вас?
Мъжът повдигна едната си вежда. Той също си спомняше онази сцена в градината в Бристол.
— Аз не съм дивак, мадмоазел. Няма да крия, че изпитвам нежни чувства към вас. Но вие сте минали през голямо изпитание и ви е нужно време, за да се възстановите. Аз и приятелите ми ще напуснем тези гори и ще се отправим към удоволствията на Монреал. Вие ще ме придружите и… е, ще видим… А сега трябва да пийнете малко вино и да вземете малко храна за пътуването. Ще бъде леко.
Мод пое подадената й чаша и я вдигна към устните си. Чувстваше как виното сякаш раздира вътрешностите й, но й възвръща силата. Знаеше, че щеше да й е нужна тази сила, не само за да предприеме предстоящото пътешествие, но и за да си представи какво бъдеще, ако изобщо имаше такова, я очакваше в Нова Франция.