Точно когато си пое дълбоко дъх и понечи да прекоси улицата, вратата се отвори и портиерът пристъпи навън. Мод разпозна бяло-зелената ливрея и самодоволното, угодническо изражение, характерно за слугите на лорд Бамбридж в Денкът Хил. Той се отмести встрани и задържа вратата пред един друг мъж, който бързо излезе навън и го заговори. Мод замръзна на мястото си. Другият мъж бе нисък на ръст, с безвкусно облекло, злобен поглед и позната стойка. После той взе шапката си, обърна се и заслиза надолу по стълбите, а Мод панически изтича и се скри зад едно от дърветата на улицата.
Адвокатът Рамзи! Нямаше как да не разпознае намусената му физиономия. Но какво, за Бога, търсеше тук той, в Лондон, при това в дома на лейди Уилшайър?
Отговорът, който не закъсня, я накара да потрепери от ужас. Тя задържа дъха си, облегна се на дървото и се загледа надолу по улицата. Разбира се. Бе пристигнал, за да търси брошката на лейди Джулия и да отведе Мод в затвора Нюгейт за кражба! Напълно естествено бе първо да я потърси в дома на лейди Синтия.
Мод направо спря да диша, защото очакваше всеки миг Рамзи да се появи зад дървото и да я повлече към затвора. Почака малко, преди да надзърне към улицата, и го видя да изчезва надолу по посока към Джордж Стрийт. Изчака да завие зад ъгъла и бързо се затича с всички сили в противоположна посока, избирайки напосоки улици и алеи, само и само да се отдалечи колкото се може повече от ужасната фигура на адвоката. Когато най-накрая гръдният й кош започна да я стяга, тя спря, облегна се на близката ограда и се замисли какво да предприеме по-нататък.
Не трябваше да позволява да я сломи страхът. Най-добре щеше да бъде да прецени нещата в своя полза, преди да реши какво да прави. Можеше да се върне обратно при лейди Уилшайър, да й каже истината и да разчита на милосърдието й. Ако беше наследила характера на баща си…
Ами ако приличаше на сестра си? Мод прекрасно знаеше как бившата й господарка би посрещнала подобно признание и какво щеше да последва. А дори и да ги убедеше, че брошката й е била подхвърлена, те надали щяха да й повярват, след като тя все пак се намираше у нея?
Не, не можеше да се върне повече там. За щастие разполагаше и с резервен вариант, който в този момент изведнъж й се стори твърде привлекателен.
Обратният път до странноприемницата „Агнето и флагът“ бе изминат доста по-бързо. Тя не видя Джеръми и се уплаши, че двамата с Алън бяха тръгнали за театъра. Когато попита съдържателя дали Алън Дезмънд щеше да се върне по-късно тази вечер, той сухо й отвърна, че мистър Дезмънд е горе в стаята си и сигурно работи върху сценария на поредното представление.
Мод не обърна внимание на саркастичния поглед, с който той я проследи, докато излизаше от гостилницата. Качи се по стълбите и потропа на вратата на Алън.
— Кой е там? — дочу тя приглушения му глас.
Мод не отговори. Вместо това хвана дръжката, отвори вратата и нерешително пристъпи навътре.
— Аз съм. Мод Мелингам — промълви тя и уморено се облегна на рамката. — Върнах се.
Алън седеше в един от фотьойлите, а в ръцете си държеше малка книжка с кожена подвързия. Когато я видя, трепна и се изправи, но бързо се овладя, седна и я загледа изпитателно.
— Какво стана? Да не би онази дама да не пожела да те наеме?
— Изобщо не стигнах до нея. Аз… реших да стана актриса.
— О! Какво прибързано и необмислено решение!
— Да. — Тя пристъпи навътре в стаята. — Всъщност, не. О, Боже, трябва да ти кажа истината. Тъкмо се канех да вляза в двора на къщата, когато видях мистър Рамзи, адвоката от Торнууд, да излиза от входната врата. Нима не разбираш? Той е дошъл да ме арестува и да ме обвини в кражба на брошката на господарката. Не мога да се представя пред лейди Уилшайър. Никога няма да го направя!
— Каква брошка? Онази, която откри при вещите на Елиза Финчли ли?
— Да. Сигурна съм, че лейди Джулия я е пуснала в чантичката ми, преди да напусна Торнууд, за да ме обвини след това в кражба. Типично в неин стил. Тогава дори ми каза, че още не била казала последната си дума.
Мод се строполи във фотьойла срещу него и отчаяно закърши ръце. Алън, който бе решил да се покаже безразличен и неотстъпчив, се развълнува от покрусения й вид. Ако момичето заплачеше, щеше напълно да се предаде.
— Всичко това може да е на добро. Няма да скрия, че предпочитах да дойдеш при нас с повече желание, но и без него ще се постарая да те направя известна и една от най-важните фигури в трупата ми. Държа да ти напомня, че те чака много работа.