Мод ококори очи.
— Хановер! Но да, разбира се. Това е карикатура на крал Джордж.
— Точно така. Засега няма закон, който да забранява осмиването на краля и министрите му — Уолпъл бе безжалостно осмян на сцената преди двадесет години, — и въпреки това, в тези размирни времена хората не гледат с много добро око на явната сатира. Понякога Алън направо си движи по ръба на пропастта.
— Но защо не внимава повече? Защо се противопоставя на хора, които само с едно щракване на пръстите могат да го хвърлят в затвора? Какво му пречи да измисля забавни и смешни персонажи, без да стига по-далеч?
— По една или друга причина публиката обича да гледа как се присмиват на властта. И колкото това е по-явно, толкова е по-доволна. Това е характерно за нас, англичаните. Дори и кралят не би посмял да затвори Алън в Тауър за това, че осмива короната. Не, тук трябват по-сериозни причини — тихо добави той.
Мод сложи сламената шапка, която носеше в пиесата, и припряно завърза връзките под брадичката си.
— Всичко ми изглежда твърде пресилено, точно както каза Алън. Но защо все пак не поговориш с него, Джеръми. Опитай се да го вразумиш. Новата пиеса, която ми даде, е още по-опасна от останалите. Господарят-чужденец е не само комичен, той е противен и безчестен. „Пердита“ може да му докара огромни неприятности.
Джеръми заговорнически й се усмихна.
— Алън е сътворил един чудесен образ на краля. Той е глупав, но в същото време е доста сложен характер. Едва ли може да съществува по-опасна комбинация от тази.
Алън се появяваше по време на репетициите, но продължаваше да не прекрачва прага на къщата й. Най-накрая — ядосана, обидена и правеща се на безразлична — тя прие поканата на генерал Уилкс и излезе да поязди с него в Сейнт Джеймс Парк.
Следобедът беше топъл и слънчев и тя носеше пелерина и маншон от тъмнозелено кадифе, гарнирани със светлокафява лисича кожа. Полъхът на вятъра зачерви бузите й и тя бе сигурна, че изглежда много красива и примамлива, въпреки болката в сърцето си.
Генерал Уилкс бе възхитен. Той държеше ръката й през цялото време, като само от време на време я пускаше, за да погали коляното й. Тя небрежно го отблъскваше, но това само още повече го окуражаваше.
— Хайде да вечеряме заедно — прошепна в ухото й той. — После ще отидем в моята къща…
— О, това е невъзможно — непринудено отговори Мод. — Тази вечер съм поканена на един прием и съм длъжна да отида там.
— В къщата на мадам Луиз, нали? И аз имам покана. Значи ще отидем заедно. Знам, че тази вечер нямате представление, и настоявам да ми посветите вечерта. Нима не съм го заслужил с търпението си?
Мод се засмя и прокара покритата си с ръкавица ръка по бузата му.
— Много добре. Ще отидем заедно. — „Но изобщо не се надявай на някакво продължение“ — добави наум тя. По всичко личеше, че генералът мислеше, че тя ще завърши вечерта в леглото му, както често ставаше с актрисите и техните обожатели. Но той грешеше. Въпреки че бе сърдита на Алън, тя още не бе готова да се хвърли в нечии чужди обятия, защото споменът за ласките му бе все още твърде силен. Освен това този нахален, дебел и грозен генерал едва ли бе най-доброто разрешение.
Мод нямаше никакво намерение да ходи на приема у Луиз. Просто една от многобройните покани, които получаваше и на които обикновено не обръщаше внимание. Но тъй като това бе по-добре, отколкото да прекара нощта сама с генерал Уилкс, тя облече най-красивата си бална рокля, накичи се с най-скъпите си бижута и пристигна с каляската на генерала пред обления в светлина вход на къщата на Луиз.
С възхищение забеляза, че това бе една от най-красивите къщи в Лондон. Дългата колонада след портала извеждаше към един просторен вестибюл, облян от светлината на около петдесет сребърни свещника. Огромната бална зала бе украсена с гоблени и картини, а покрай стените бяха подредени редици от украсени с позлата кресла. Оркестърът се бе настанил в една ниша, а широките френски прозорци бяха широко отворени и водеха към градината в задния двор, осветена от множество разноцветни фенери.
Сред насъбралата се тълпа Мод постепенно започна да разпознава някои лица. Залата бе пълна с благородни особи. Генералът, който познаваше повече от тях, с удоволствие й ги представяше. Никога досега тя не бе виждала по-голямо великолепие от тоалети и бижута, събрани на едно място, и очите й ентусиазирано попиваха всяка подробност.
По едно време някой леко я потупа по рамото. Тя се обърна и се озова лице в лице с Алън.
Още преди да успее да каже нещо, Алън учтиво се обърна към генерала: