— Да, знам. Всички тези тайнствени изчезвания и появявания. Отначало си мислех, че се среща с други жени, но сега вече не съм толкова сигурна.
Джеръми пусна ръката й и се облегна назад.
— Знаеш ли с какво се занимава?
— Не, но бих желала да знам, защото ужасно се страхувам да не се замеси в нещо опасно.
— Ти наистина го обичаш, нали — тихо попита той.
Мод се изправи, отиде до прозореца и отмести дантелената завеса.
— Не знам защо би трябвало да е така — горчиво отвърна тя. — Той изчезва и никога не ми казва къде отива. Не желае да излизаме заедно. Знаеш ли, че той почти буквално ме подхвърли в ръцете на генерал Уилкс, но слава Богу, не ми позволи да го поощрявам. Той е надменен, арогантен и егоистичен!
Тя бе толкова заета с изброяването на недостатъците на Алън, че не забеляза Джеръми, който бе застанал съвсем близо до нея.
— Той си е такъв — спокойно каза Джеръми и плахо се пресегна, за да сложи ръце на раменете й. — Предполагам, че ти едва ли би се влюбила в някой обикновен мъж, който по-скоро би изтръгнал сърцето си, отколкото да те вижда как страдаш. — Мод учудено го погледна. — Не — каза той и бързо тръгна към другия край на стаята. — Разбира се, че не. Това е смешно. Изобщо не трябваше да го споменавам. Това няма да се повтори.
— Джеръми — опита се да промълви Мод, — скъпи приятелю…
Той побърза да вдигне обвързаната с въжета кутия до вратата и я подхвана под мишница.
— Скъпа, ако наистина искаш да узнаеш какво се мъти в главата на Алън, най-добре е сама да го попиташ. За всичките години, през които го познавам, не успях да разбера тайната му. Но не му позволявай да си мисли, че… не можеш да имаш свое собствено мнение и свой собствен живот.
— Добре, няма.
— Време е да тръгвам и да се заема с товаренето на фургона. В противен случай никога няма да стигнем навреме в Уиндзор за утрешното представление.
Той напусна стаята и остави Мод по-озадачена и по-объркана от всякога.
На зазоряване, на фона на ръмящия дъжд, фургонът на Стенбъри се затъркаля надолу по Грейт Уест Роуд към Хайнслоу Хийт. Актьорите се бяха скупчили вътре, търсейки защита от режещия студ, като се притискаха до балите с багаж или се гушеха един в друг, за да се стоплят.
Мод седна в един ъгъл, загърна се с топлата си, обточена с кожа пелерина и пъхна ръце в маншона си. Настроението й бе мрачно и напълно подхождаше на лошото време навън. Никак не й бе лесно да се сбогува с кокетния си дом, особено когато Алън не се появи през цялата нощ. Единствената й утеха бе убеждението, че един ден отново щеше да се завърне в него. Турнето нямаше да продължи много дълго и когато се върнеха, пролетта, носеща нова радост и надежда, щеше да чука на прага. Може би дотогава Алън щеше да се помирил с правителството и двамата отново щяха да заживеят в малкия си дом, освободени от всякакви страхове и опасности. Тя бе убедена, че щеше да стане именно така.
Оптимизмът й бе сериозно накърнен, когато тази сутрин Алън не тръгна заедно с тях. Той бе наредил да потеглят и да го изчакат вечерта в Уиндзор. Въпреки окуражителните думи на Джеръми да не се притеснява, че той може да се занимава и с други жени, тя се запита дали нечие топло легло не го бе накарало да остане в града.
Не на последно място, и Джеръми се държеше странно. Той почти не й проговори и упорито отбягваше погледа й. Невидимата бариера, която внезапно се бе изправила помежду им, дълбоко я нарани.
Мод затвори очи и облегна глава на подскачащата стена на фургона. Джеръми щеше да превъзмогне смущението си. Тя щеше да се погрижи това да се случи по-скоро. Трябваше само да се престори, че нищо не се бе случило, и те отново щяха да се радват на предишното си безгрижно приятелство. Нямаше как да не се оправи.
Ами Алън? Е, това щеше да й коства малко повече усилия, но тя щеше да намери начин да го върне отново при себе си. Мод беше убедена, че до завръщането им в Лондон тя щеше да е премахнала всички бариери, които я отделяха от него. Трябваше да го убеди, че само с нея можеше да бъде щастлив.
Да, когато се върнеха в Лондон, всичко щеше да се оправи. Беше убедена в това.
Алън напусна Лондон под лек дъждец, който по пътя до Уиндзор прерасна в проливен порой, през чиято гъста завеса едва успяваше да различи очертанията на градските стени. Влезе направо в обора, където се намираше фургонът и багажът на трупата, и започна да суши дрехите си и да храни преуморения си кон. Вътре бе топло и уютно. Той полегна върху дъхавото сено и реши да си почине.