Свали наметалото си, пъхна ръце под тила и се заслуша в почукването на дъждовните капки по покрива. Мислите му се рееха безцелно, но по едно време се концентрираха върху чифт смарагдови очи, украсяващи едно бяло овално лице, сочни розови устни и водопад от златисточервеникави коси. Той се усмихна и си помисли, че може би сега се сещаше за Мод именно защото първата им нощ бе преминала в подобна обстановка. А каква нощ беше само!
Както бе предположил, след всеки пореден акт сирената в нея ставаше все по-настоятелна. Имаше нещо неподправено и диво в страстното й отдаване, придружено от непрекъснато желание да откликва на желанията му така, че да го оставя едновременно задоволен и изпълнен с благоговение. Никога преди това не бе изпитвал подобно нещо с някоя жена.
Защо тогава да не притича под дъжда и да не я сграбчи в прегръдките си? Не я бе виждал от няколко дни, а от последната им задушевна нощ в малката й къща на Лейчестър Скуеър бе изминала цяла вечност.
Защо ли наистина? „Стегни се, Алън Дезмънд — наум си заповяда той. — Прекалено се притесняваш, а това е обезпокоително.“ Ако се вживяваше извънредно много в чувствата си към тази жена, той като нищо можеше да забрави основната цел, заради която живееше. Това означаваше също да мисли и за бъдещето, което той от дълги години бе забравил да прави. Единственото нещо, което очакваше от бъдещето, бе отмъщението за преживяното страдание. Точно сега не биваше да се отказва, и то когато отмъщението бе толкова близко.
Вратата на обора изскърца и той подскочи. После видя как една дребна фигура, увита в наметало и с нахлупена, подгизнала от дъжда шапка, се вмъкна вътре. Алън стисна дръжката на камата си, но мъжът свали шапката си и той разпозна лицето на Джеръми.
— Какво те води насам? — попита той и се надигна.
Джеръми уплашено се огледа.
— О, Боже! Как ме изплаши! — Той захвърли наметалото и седна върху сеното до приятеля си. В ръцете си носеше четвъртита зелена бутилка и по всичко личеше, че от известно време не се бе разделял с нея.
— Искаш ли една глътка? — попита той и протегна шишето.
— Благодаря. Отлично средство срещу студа. — Алън отпи една голяма глътка и се закашля. — Уф! — възкликна той. — Откъде изрови това? Не предполагах, че харесваш бренди?
— Нещо взе да ми се услажда. Това е най-силното нещо, което можах да открия.
Алън изтръска няколко сламки от ръкава си и се запита защо приятелят му, който никога не си падаше по алкохола, изведнъж бе открил, че това му харесва.
— По-добре да внимаваш — пошегува се той. — Алкохолът не прощава никому.
Джеръми се усмихна и тъжните му сиви очи леко заблестяха.
— Не се притеснявай за мен, приятелю. Винаги успявам да се задържа на краката си. Но защо стоиш тук, а не си в хана?
— Пристигнах преди малко и трябваше да се погрижа за коня. Исках да изчакам малко, докато дъждът понамалее. — Алън обви раменете си с ръце. — Забелязвам, че доста си пил. Защо не престанеш?
— Не съм пиян — опита се да протестира Джеръми и завинти капачката.
— Знаеш ли, само един път съм те виждал пиян, Джеръми. Спомняш ли си добрите стари времена?
Джеръми се засмя.
— И още как! Тогава се срещнахме за първи път. Беше на панаира в Дърхам. Онзи нахален фокусник ме предизвика.
— Да, но ти му даде да се разбере. Той обаче реши да те сломи чрез пиене. Явно това му се удаваше много по-добре, отколкото триковете. А ти, между другото, беше най-добрият фокусник, когото някога бях виждал. И все още си такъв.
Бузите на Джеръми поруменяха от удоволствие.
— Толкова сте добър към мен, сър — отвърна той и размаха бутилката. — Тогава бях толкова пиян, че изобщо не можах да разбера какъв беше ти. За първи път виждах толкова отслабнал младеж. Шотландският ти акцент бе толкова плътен, че можеше да се разреже с нож. А ти самият беше толкова сърдит на света, че само търсеше някого, с когото да се заядеш.
— Да, спомням си — отвърна Атън и в очите му проблеснаха гневни пламъчета. — Това бяха лоши времена. Приличах на разбеснял се планински поток, който търси реката, която да го приюти. Тогава се появи ти и ме запозна с графа.
— Аз просто ти посочих реката. Талантът и амбицията ти помогнаха да се издигнеш.
Алън внимателно се взря в приятеля си. Джеръми бе само няколко години по-голям от него, а всъщност изглеждаше много по-стар. Когато играеше поредната си роля на сцената или забавляваше публиката с фокусите си, той излъчваше непреодолимо обаяние. Понякога, извън театъра, той изглеждаше объркан и някак си отнесен. Но никога досега не бе търсил утеха в бутилката.