Тя го погледна.
— Всъщност аз…
— Глупости — каза той, хвана я за лакътя и я побутна напред. — Малко разнообразие няма да ти навреди. Ти работиш толкова много. Турнето е уморително изпитание, генерале, сигурен съм, че напълно ме разбирате.
— Но да, естествено. Какво ще кажете за осем часа, мис Мейкджой? Ще ви изпратя карета.
Мод нервно издърпа ръката си от тази на Алън.
— Осем ли? Добре, чудесно. Изпратете я в театъра. Ще чакам тук.
— Прекрасно! Наистина прекрасно! Ще се видим довечера. — Той я удостои с един нисък поклон и се запъти към изхода, като не спираше да повторя нещо на себе си.
— Не искам да вечерям с него! — каза Мод през зъби. — Защо ме хвърляш в лапите му?
— Нали ти бях казал, че не е зле да флиртуваш с хора като Уилкс. Той може да отвори доста врати пред теб.
— Точно в този град ли? Освен това той заминава за Индия.
Той я издебна и леко я погъделичка под брадичката, преди тя да се усети и да отблъсне ръката му.
— Това означава, че съвсем скоро ще се отървеш от него нали така?
Мод го изгледа страховито и той се върна към репетицията. Не на последно място гневът й бе породен и от странното му държане спрямо нея. Дори и по време на това ужасно турне той не измени на навиците си. Нощем често се шмугваше при нея под завивките, събуждаше я и я любеше до премала, а на следващия ден се държеше почти толкова безразлично, колкото с Кити и дори с Ева! Объркването и отчаянието й бяха толкова големи, че тя вече бе готова да заключва нощем вратата си. Може би идеята да излезе с генерала не беше чак толкова лоша. Въпреки че тя не го обичаше, той поне се стараеше да й засвидетелства необходимата почит и уважение, и промяната можеше да се окаже благотворна.
Вечерта, когато каретата на генерала я отведе до един от луксозните ресторанти близо до брега, тя се бе поуспокоила. Портиерът я въведе веднага при генерал Уилкс, който я чакаше в едно малко сепаре на първия етаж. Мод пристъпи към високия прозорец, който гледаше към кея. Дори и по това време на деня на пристанището кипеше трескава дейност: покрай камарите от стока, която току-що бе разтоварена или очакваше да бъде натоварена, се суетяха носачи, счетоводители, търговци, морски капитани и моряци. Окачените на една гирлянда лампи хвърляха златисти отблясъци върху влажния паваж и очертаваха тъмните контури на мачтите на закотвените малко по-навътре кораби.
— Имам чувството, че кейовете изглеждат по-красиви вечер, отколкото през деня — унесено каза Мод, докато Уилкс сваляше пелерината й.
— Красотата е най-малкото нещо тук — каза той и също погледна през прозореца. — Тук са струпани толкова много стоки, които рядко могат да се видят по други места в Англия. Всеки ден се създават и разсипват богатства. Хайде, елате, всичко е готово. Надявам се, че обичате печени стриди и месо от петел. Това са специалитетите на заведението.
Той дръпна един стол с висока облегалка и я настани до малката кръгла масичка.
— Ухае прекрасно! — каза тя и оправи широката си пола. — Сигурна съм, че ще ми хареса.
Въпреки че изпитваше известна неприязън към Уилкс, Мод не се съмняваше, че той щеше да се постарае да задоволи всичките й капризи. С успокоение забеляза, че не възнамеряваше да я закача. Тя, разбира се, знаеше, че освен красивите жени генералът обожаваше хубавата храна, и съвсем скоро цялото му внимание бе погълнато от отрупаната с блюда маса.
— Всички ли тези кораби са ваши? — попита Мод не толкова от любопитство, колкото да поддържа някакъв разговор.
Уилкс отчупи хрупкавото крайче на хляба и го пъхна в устата си.
— Не. Нашите са закотвени малко по-надолу. Всички са готови, с изключение на капитанския кораб. Аз пожелах да го ремонтират изцяло. Никой достатъчно разумен джентълмен не би се съгласил да плава на такава разнебитена черупка. Казаха ми, че след около четири седмици корабът ще бъде готов.
— Щом си позволявате такова голямо закъснение, излиза, че нещата в Индия не са чак толкова спешни.
— О, за голямо мое съжаление аз не отивам в Индия. Хората от Външно министерство никога не биха направи пи подобен жест към мен. Не, отивам в колониите.
— Колониите?
— Америка. По-точно във Филаделфия. Надявам се, че няма да остана там прекалено дълго. Проклетите французи са виновни. Но и местното население създава неприятности. Задачата ми е да ги смажа и аз ще ги смажа!
— Но Америка не е ли… твърде примитивна? Индианци, дива природа, прашни малки градчета…
— Да, така е. Там човек наистина забравя за цивилизацията, с изключение на онази част, която взима със себе си. Но дългът ме зове. Щом кралят е наредил, заповедите трябва да се изпълняват, макар нещо да ми нашепва, че това са по-скоро заповеди на министър-председателя Пит. Няма ли да си доядете петела, скъпа? Не? Нека ви помогна тогава, ако нямате нищо против…