— Както пожелаеш, любов моя — тихо каза тя и се усмихна.
Следващата седмица генерал Уилкс реши да даде прием за цялата трупа в дома на кмета на Бристол. Този път Мод нямаше как да му откаже и тъй като вечерта се очертаваше по-скоро като приятна, тя нямаше нищо против. Празненството бе великолепно. На него присъстваха повечето местни благородници, няколко капитана на кораби, богати търговци и няколко дами със съмнителна репутация. Най-префинената част от градския елит поднесе любезни откази, но това ни най-малко не притесни останалите. Мод се забавляваше чудесно по време на танците, различните игри и безбройните закачки, на който бе постоянен обект.
Ако и Алън присъстваше, удоволствието й щеше да е пълно, но тя не го бе виждала от сутринта, когато той отиде да търси Джеръми. Когато наближи полунощ, тя така добре се забавляваше, че се насили да не мисли за него, за да се отдаде изцяло на удоволствието от вечерта.
Прекара известно време на масата с играта на карти, спечели достатъчно и дори позволи на мосьо дьо ла Превалоа, който неотклонно я следеше през последните два часа, да я изведе в градината. Нощният въздух бе доста по-свеж в сравнение с душната зала и Мод не се противопостави, когато той пое ръката й и бавно я поведе по алеята, която лъкатушеше покрай чемширените храсти.
— Много добре играете — похвали я Превалоа и я погледна внимателно. По издълженото му, обградено със старомодна перука лице падаха тъмни сенки. — Явно актрисата във вас си казва думата. Но нежното ви личице не издава нищо друго.
Мод се засмя и леко се дръпна встрани.
— Не ми беше необходимо много време да разбера, че едва ли бих спечелила нещо, ако бързо разкривах картите си. Много е забавно, наистина, но не ми се иска да се увличам твърде много. Чувала съм толкова много разкази за пропилени богатства по време на игра на карти.
— Много разумно от ваша страна. Колкото повече общувам с вас, мадмоазел Мейкджой, толкова по-очарован оставам. И не само от чара и красотата ви, но и от вашия здрав разум. Това е много рядко съчетание.
— Много сте мил — промърмори Мод и се почувства неудобно. — Може би е време да се върнем в къщата? Вятърът започна да се усилва.
— След малко. — Пръстите му я стиснаха малко по-силно. Когато наближиха до една ниска мраморна колона, той внезапно се обърна и я притисна към хладния камък. Мод се опита да се измъкне, но силното му тяло плътно я притискаше. Той наведе лицето си и дъхът му прогори бузата й. — Знаете, че съм луд по вас. Още когато ви видях във Воксхол, разбрах, че не желая толкова силно никоя друга жена в Англия.
Мод го заблъска с ръце, но не можа да се отскубне.
— Моля ви, мосьо. Защо разваляте впечатлението от приятната ни разходка?
Той я стисна още по-здраво.
— Не мога да чакам повече. Близостта ви тук, до мен, ми действа като буйно вино. Опитах се да ви омая с ласкави слова, приложих всички останали хватки, но вече се уморих. — Влажните му устни обсипваха с трескави целувки лицето и разголената й шия. — Нека да преодолеем това неудобство! Решил съм да ви притежавам на всяка цена!
Тя отчаяно въртеше глава, за да избяга от настойчивите му целувки. Изведнъж той намери устата й, притисна главата й към колоната и проникна в нея с нахалния си език.
Безкрайно възмутена, Мод събра всичките си сили, блъсна го и успя да се измъкне изпод тялото му. Разярена, тя обърса устата си с длан.
— Как се осмелявате, сър!
Мосьо дьо ла Превалоа се разсмя, очите му заблестяха и той отново я сграбчи за ръката.
— Обичам момичетата, които се съпротивляват. Така крайната победа е още по-сладка.
Тя не изчака отново да бъде притисната до колоната. Измъкна ръката си и с все сила го зашлеви през лицето. Той учудено направи крачка назад, но тя връхлетя отгоре му и го избута да падне в един от чемширените храсти. После се обърна и се затича към къщата. Когато от разстояние погледна назад през рамо, видя как французинът отчаяно се мъчеше да се измъкне от гъстия храст с килната перука и накърнено достойнство.
„Така му се пада“ — измърмори тя и спря на терасата, за да пооправи роклята и косите си. Надявайки се, че видът й отново бе станал приличен, тя пристъпи в блесналата бална зала и си запроправя път към вратата. Не бе изминала и десет стъпки, когато пред нея изникна генерал Уилкс.
— Мод, къде се загубихте? Търсих ви навсякъде. О, скъпа — добави той и пое ръката й, — но вие сте толкова бледа? Изморихте ли се вече? Елате, ще отидем вкъщи.
— Не е необходимо — каза Мод, но той я прегърна през раменете и настойчиво я поведе към вратата.
— Глупости. Този прием бе заради вас, знаете ли. Настоявам да ми позволите да ви отведа у дома. Заслужих си го. Бях толкова търпелив.