Мод осъзна, че тази вечер трябваше да призове на помощ цялата си изобретателност, ако искаше да се отърве от генерала, без да го обиди.
— Виждате ли, скъпа — тихо прошушна той в ухото й. — Тази вечер научих, че флотата е готова да отплава. От министерството наредиха след един месец да бъдем в Америка. Корабите са готови и трябва да побързаме, ако искаме да спазим срока. Това ще е прощалната ни вечер, за която искам да си спомням през следващите месеци, когато ще трябва да бродя из дивата пустош на Америка.
Те излязоха във вестибюла. Уилкс целуна ръката й и я помоли да изчака, докато уреди превоза. Мод бе замръзнала неподвижно, докато портиерът намяташе пелерината й, и се чудеше как да излезе от това заплетено положение. Може би вече нямаше значение, че можеше да обиди генерала? Той така или иначе заминаваше, а когато това станеше, Алън нямаше повече да държи на връзката й с него.
— Мод?
Гласът на Алън! Тя се огледа и го видя да се промъква покрай портиера.
— Добре, че те открих! Ела с мен! Нуждая се от помощта ти.
— Къде беше? Чаках те цяла вечер. Генерал Уилкс отиде да търси карета, за да ме отведе у дома си.
— Видях го пред къщата. Ела, ще се измъкнем през задната врата. — Той я хвана за ръката и двамата хукнаха към дъното на вестибюла, където имаше врата, водеща към спалните. Мод забърза след него.
— Но какво ще си помисли…
— Няма значение какво ще си помисли. Сега имаме по-важна работа.
Вратата се захлопна зад гърба им и пред тях се изпречиха стълби, водещи към кухнята и сервизните помещения. Алън се втурна напред.
— Какво искаш да кажеш? Каква работа?
Нахлуха в кухнята и Алън присви очи, докато не видя вратата в долния край на помещението. Той я хвана за ръката и я повлече нататък.
— Става дума за Джеръми. Изчезнал е.
Глава 13
Навярно бе забравил палтото в някоя кръчма. Тъй като вечерта бе много топла, Джеръми не усети липсата му, докато нощта не бе напреднала порядъчно, а дотогава беше пил толкова много, че вече му бе все едно. И без това в крайбрежните кръчми бе винаги твърде горещо. Те бяха задушни, изпълнени с пара и опияняващи миризми на застояла бира и ейл, кънтящи от шумното веселие на пияни гуляйджии — точно за такава атмосфера копнееше.
Беше се потопил в нея още от ранния следобед, когато бе започнал обиколката си из опушените пивници. За нещастие бе още достатъчно трезвен, за да го съзнава. Забравата още не го бе унесла, така че трябваше да продължава да се препъва по крайбрежната ивица, докато успееше да го завладее. Все още си спомняше твърде много неща. Спомняше си, че за първи път в живота си бе разкрил душата си и, че споменът бе още твърде болезнен, за да може да го понесе. Откакто порасна достатъчно, за да преценява нещата, много внимаваше да не позволява на никого да надникне под тази весела, забавна фасада. Всички, включително и Мод, го смятаха за най-добрия човек, за най-надарения фокусник. Никой досега не бе положил усилия да долови болката зад всичко това и до онзи момент на непредпазливост Джеръми не бе допускал никой да го направи.
А всичко, което бе получил, след като свали маската си, бе един поглед, пълен с такъв ужас и изумление, че нямаше да може да го забрави никога. Ако притежаваше и половината от смелостта, която му бе необходима, щеше да се хвърли в пролива и да се удави. Единствено това заслужаваше, защото бе един нещастен, противен страхливец.
Блъсна вратата и влезе в някакъв осветен коридор. Тази изглеждаше най-зле от всички посетени досега кръчми и това не бе чудно, защото се намираше в края на крайбрежната алея. Няколко жълтеникави лица се обърнаха към него, но по-голяма част от пиячите бяха твърде заети с чашите си и обзети от фалшивата си веселост, за да обърнат внимание на поредния отпуснат, полупиян новодошъл. Олюлявайки се, Джеръми си проправи път през масите и едва не падна върху бара.
— Имаш ли бира? — измърмори той.
Пълният мъж зад бара обърна към него малките си, сурови очи.
— Имаш ли пари?
Джеръми сложи със замах няколко пенса на бара и ги плъзна към него. Парите още не бяха стигнали до края, когато изчезнаха в огромната лапа на съдържателя.
— Нека да си остане между мен, теб и чашката, но май вече порядъчно си сръбнал — отбеляза мъжът, като побутна една плоска, зелена бутилка към Джеръми, а той я сграбчи за късото гърло.
— Не съвсем, добри човече — измънка и я пъхна под мишница.
Огледа се и видя, че двама ставаха от една маса в един тъмен ъгъл, далеч от полюшващите се фенери, които осветяваха предната част на помещението. Взе една чаша и забърза към масата, за да я заеме, преди да го е изпреварил някой друг. Тъкмо се бе настанил на стола, когато от съседното сепаре един мъж го хвана за ръкава.