— Ха, че това е човекът с птичките, дето игра в представлението! Онзи ден го гледах. Изпей някой птича песен.
Джеръми дръпна ръката си.
— Сбъркал си адреса — измърмори той и се наведе над бутилката.
Една жена, която седеше в сепарето, се наклони напред и опули очи срещу него.
— Познавам го. Джоуи е прав. Къде е малкото ти приятелче в клетката, дето пее и говори? С теб ли е?
— Знаех си, че е той. Хайде, бъди добро момче, изсвири ни няколко…
— Остави ме на мира! — сопна им се Джеръми. — Бъркате ме с някого!
— Добре де, добре — изсумтя презрително жената. — Мисли си, че е нещо повече от нас, обикновените хорица.
— Хайде, хайде, той е добро момче. Можем да опитаме някой и друг фокус. Да се позабавляваме…
— Остави го, Джоуи — започна да го увещава жената, когато Джеръми ги изгледа свирепо. — Иска да си пие сам, остави го. На мен не ми пука.
За негово облекчение те се върнаха към собствените си разговори и го оставиха да пие на спокойствие. Погълна първата чаша наведнъж, като се задави и задъха от огнената диря, която остана в гърлото му, след което отново напълни чашата. Не след дълго щеше да дойде забравата. В този тъмен ъгъл вероятно никой нямаше да го закача, така че можеше да легне на масата и да поспи до сутринта.
Утре. Същите спомени, същата болка и същото разрешение. После вдругиден, и в по другиден…
Пресуши и втората чаша. Трябваше да има друг начин да се справи с това, но проклет да е, ако го знаеше.
Погледът му започна да се замъглява и стаята се завъртя. Откъм предната част на помещението се разнесе оглушителен шум, но той не можеше да види ясно какво става. Стаята се изпълваше с хора, мъже с яркочервени униформи, с дълги пушки…
Бе достатъчно трезвен, за да усети студа, който обгърна цялото му тяло, когато осъзна кои са. Настана суматоха, чуха се викове, щом мъжете се втурнаха из помещението. Те сграбчваха всеки, който бе в състояние да се движи, и го запокитваха към предната част, където фенерите хвърляха зловещата си светлина в изплашеното му лице. Джеръми трескаво се огледа, за да открие друга врата, и съзря един мрачен коридор със стълбище, което водеше към приземния етаж. Бе потънало в тъмнина, но ако успееше да се добере до него, със сигурност щеше да го изведе навън.
Той се наведе и започна да се промъква покрай мрачните сепарета към стълбите, преди да го забележат.
— Я гледай какво си имаме тук!
Една ръка го сграбчи за яката, дръпна го назад, след това го вдигна във въздуха и го завъртя. Той успя да различи огромната, облечена в червено фигура, която държеше, и едно ухилено месесто лице. Джеръми размаха безпомощно ръце и се опита да удари тази омразна муцуна, но мъжът го държеше на разстояние.
Жената, което седеше в сепарето, се разпищя, когато друг войник изтръгна Джоуи от нея. На свой ред тя го хвана за свободната ръка и двамата с войника го задърпаха. Жената не преставаше да пищи.
— Пусни ме! — опита се да изреве Джеръми през стиснатото си гърло.
— Я го виж какъв е дребосък! Не знам дали капитанът ще го иска — със смях се обади трети войник.
Мъжът, който държеше Джеръми, го вдигна още по-високо.
— Диша, нали? Другото не е важно. Трябва да наберем нужната бройка.
Той изведнъж го пусна долу, после го дръпна силно за ръката и го затегли към вратата. Джеръми се извъртя яростно.
— Никаква проклета тайна няма да успее да ми от…
Войникът се изсмя.
— Какво има? Не искаш да изпълниш дълга си към Бога и краля ли, а? Лошо, много лошо!
Блъсна Джеръми към стената, но той размаха ръце, нахвърли се върху него и успя да удари великана право в стомаха.
— Ах, ти, малък негоднико! — изпъшка войникът и бутна Джеръми към стената, като удари главата му в една от дъбовите греди. Краката и ръцете му отмаляха и стаята заплува пред очите му. Почувства как отново го сграбчиха и тласнаха напред. Последното нещо, което си спомняше, преди лелеяната забрава да го погълне, бе светлината, която подобно на лунни лъчи осветяваше паважа.
За изненада на Мод Алън бе приготвил кола. Не бе посмял да я докара пред вратата и я беше оставил в края на улицата. Той набута Мод вътре, извика на кочияша накъде да кара и се качи до нея.
Мод позна адреса.
— Защо отиваме към крайбрежната ивица? Там ли се е изгубил Джеръми?
— Не се е изгубил. По-лошо. Насила е бил зачислен в армията. Пиел в една от онези долнопробни кръчми, когато нахлул един отряд за насилствено вербуване на войници и подбрал всички, които можели да ходят. Ще отплават, когато настъпи отливът, и трябва да попълнят редиците си.