— Иди да намериш Джошуа Бенет. Кажи му, че съм променил решението си и ще приемем предложението му. Обаче искаме да отидем във Филаделфия, не в Ню Йорк.
— Но представи си…
— Няма време да обсъждаме! Доведи трупата във Филаделфия. Щом този кораб стигне там, двамата с Джеръми ще намерим начин да се измъкнем от армията, с чест или не. Ще се срещнем там.
— Алън… не знам…
Той я прегърна и я целуна. Бе дълга, силна целувка, в която нямаше обещания, а сбогуване.
— Ще се видим в Америка.
Преди тя да успее да проговори, той се обърна и изчезна през люка. Мод щеше да го последва, ако войникът не бе я издърпал надолу по стълбата. Той я блъсна на паважа и тичешком се качи обратно на кораба. Незабавно дългата, пригодена за стълба дъска се вдигна във въздуха, издърпана от войниците на палубата.
Мод наблюдаваше безпомощно как суматохата на борда се увеличаваше. Някои от моряците се покатериха по въжетата, развързаха такелажа и го хвърлиха към протегнати в очакване ръце, гредите заскърцаха и застенаха, когато платната се опънаха и заплющяха на вятъра. В ужас тя видя как големият кораб се насочи бавно и тежко към открито море.
Все още не можеше да повярва, че Алън и Джеръми бяха на този кораб, който лениво се плъзгаше към Америка, оставяйки я сама. Как щеше да се справи? Ами ако останалите от трупата не искат да отидат в Америка? Какво щеше да стане, ако мистър Бенет повече не искаше артистите от Стенбъри?
Към смущението й се прибави и навременен гняв. Колко типично за Алън да се запилее на някакъв си свой кръстоносен поход и да я остави да събира парчетата. Напълно ще си го заслужи, ако сега се върне в Лондон и си изгради там собствен живот.
И повече да не го види? Мисълта за това бе непоносима. Тя тропна гневно с крак и размаха юмрук към огромната сянка на кораба, след което отиде да търси Джошуа Бенет.
Въпреки че Алън си бе представял как стои до перилата и наблюдава бреговете на Англия, които постепенно се изгубват от погледа му, той много скоро разбра, че това няма да стане. Едва бе написал името си в свитъка хартия пред капитана, когато една месеста ръка го сграбчи за рамото и го запокити към люка. Обърна се и видя огромен мъж с лице на горила, с тесен процеп вместо уста и малки очички, които студено се взираха в него изпод гъстите, черни вежди. Алън отблъсна ръката.
— Няма нужда да ме буташ.
— О, я виж ти какъв джентълмен! И трябва да му се говори учтиво. — Сержантът се наклони към лицето му, тънките му устни се изкривиха злобно. — А сега ще ти дам един урок. Първия. Вече не си джентълмен. Ти си редник в Кралските войски, а това е най-низшата форма на живот, наравно с хлебарката. А аз съм твоят сержант, което е най-висшата форма, освен капитана, когото няма да го е грижа, ако те смачкам с ботуша си като хлебарка. А сега слизай долу при останалите твари!
Като го стисна отново за рамото, сержантът го тласна навън към стълбите. Алън залитна, но запази равновесие. Готвеше се да удари мъжа, но се овладя. Нямаше смисъл да предизвиква сцени, преди дори да е разбрал къде се намира Джеръми и дали е добре. Побойници като този само търсеха да предизвикат човек да отвърне на удара им, за да си намерят по-нататъшна причина за бой. Той оправи жилетката си и леко се усмихна на сержанта.
— Да, сър. Веднага, сър.
После изчезна надолу по стълбата, преди разочарованият мъж отново да се нахвърли върху него. Смразяващата реалност на импулсивната му постъпка бавно проникваше в съзнанието му и той започна да си припомня всички ужасни истории, които някога бе слушал за живота в армията. Докато стигна до втората палуба, където бяха настанени повечето мъже, той вече се бе съвзел. Стореното бе вече факт и той трябваше да се примири с това. Питаше се за колко ли време щяха да стигнат Америка. За шест седмици? Каза си, че дотогава ще издържи, а веднъж това пътуване да свърши, щеше да намери начин да се измъкне.
Откри Джеръми сред малка група от хора, все още в цивилни дрехи, струпани в задната част на палубата. Бе мрачно и задушно, във въздуха се носеше противна смрад от кофите с помия, разположени на същата палуба. Хората бяха наблъскани толкова нагъсто, че Алън трябваше да ги разбута, за да стигне до приятеля си. Извади носна кърпичка и я притисна до носа си, защото към останалите зловония се бе прибавила и силната миризма на застояла бира.
Джеръми го загледа изненадано.
— Боже милостиви…
— Само това ли ще кажеш?
Джеръми се огледа.
— Какво правиш тук? Да не би и теб да са хванали насила?
— Не. Дойдох сам.