Нямаше да се учуди, ако изобщо откажеше да се срещне с нея. Когато я въведоха в тясната каюта, тя остана права известно време, докато той, седнал зад едно писалище, се бе задълбочил в писане на някакви документи. Мод знаеше, че по този начин той си отмъщава, затова изчака търпеливо. Накрая генералът вдигна глава.
— Мис Мейкджой. Изненадан съм от дързостта ви да дойдете тук. Много съм ви ядосан, мадам. Изключително ядосан.
Мод сведе поглед към ръцете си, опитвайки се да изглежда разкаяна, макар че в действителност не беше така.
— Имате всички основания да бъдете разгневен, генерале — отвърна тя смирено. — Непростимо бе да избягам така. Но наистина се появи един спешен случай, който изискваше моето присъствие. Ако не бе той, никога нямаше да си тръгна.
— Така нареченият от вас „спешен случай“ включваше Алън Дезмънд, доколкото разбирам. Видях го да влиза в къщата, докато докарвах колата. След това напразно ви търсих.
— Генерале, наистина съжалявам, че съм ви оскърбила. Истината е, че всъщност мистър Джеръми Оукс бе изпаднал в беда. Отряд за набиране на войници насила го бе хванал и ние се опитвахме да го спасим. Дори нямаше време за обяснения.
— Отряд за насилствено набиране ли? Били са от флота, предполагам. Те винаги отвличат хора, за да си запълнят корабите. — Той я погледна с подозрение, но усети как познатият чар на красивото й лице унищожаваше справедливия му гняв. — И успяхте ли?
— Не. Всъщност, накрая мистър Дезмънд замина с него.
Тръпка на надежда премина през огромния гръден кош на Уилкс.
— Искате да кажете, че е отпътувал?
— Точно така, генерале. И сега нашата трупа има възможност да пътува до Филаделфия, за да изнесе представление в колониите. Това, от което се нуждаем, е част от пътната такса. Мислех, че… ами, че може да ви хареса идеята да дойда с вас до Америка, тъй като отиваме там…
Тя замлъкна, но надеждата й се засили, когато видя как очите му светнаха от възбуда.
— Искате да дойдете в Америка? — повтори той, като се надигна от мястото си.
— Ако събера остатъка от таксата.
— Така, така — каза Уилкс сияещ, заобиколи писалището и взе ръцете й в своите. — Мога ли да се надявам, че ако ви помогна, ще бъде възнаграден в края на пътуването? Знаете, че дълго чаках…
Мод погледна надолу към върховете на обувките си.
— Е… нищо не мога да обещая, но…
Бе мобилизирала цялата си способност да лъже, но това, като че ли го задоволи. Той я грабна и я притегли към себе си, след което залепи една дълга и много влажна целувка на устните й. Като се помъчи да не покаже отвращението си, тя успя да се откъсне от него, преди страстта му да вземе обезпокоителни размери.
— Смятам да уредя пътуването с „Мария Луиза“. Разбира се, ако намерите начин да ни заемете остатъка.
— Естествено, малка моя Мод. Познавам кораба. Сигурно ще се движи с нашия конвой за по-голяма сигурност. Така че ще пътуваме заедно, колко прекрасно! Колко ти трябват?
Тя назова цифрата и наблюдаваше как той отвори един сейф с ключ, който висеше на врата му, и отброи сумата.
— Дори можем да сметнем това като разход за армията — изсмя се той. — Забавление за военните части във Филаделфия, знаеш. Ето, скъпа, и ще чакам с нетърпение отплатата.
— Благодаря, генерал Уилкс. — Неохотно Мод го целуна лекичко по бузата и бързо се измъкна от протегнатите му ръце. — Ще говорим за това във Филаделфия.
Щом се озова навън, тя напълни гърдите си с глътка свеж въздух, прибра монетите в дамската си плетена чантичка и се загърна в наметката, за да се предпази от студения вятър. Докато бързаше да намери Джошуа Бенет, си мислеше какви неща трябваше да понася заради Алън Дезмънд!
Сега, когато нещата изглежда се нареждаха, тя се почувства по-уверена. Предстоеше да се опакова багажът, на трупата и нейният собствен, а времето бе много малко. Въпреки това Мод не се тревожеше. По-добре да е заета с отплаването, за да няма време да мисли какво прави.
Когато влезе в странноприемницата и се отправи към стаята си, от един стол се надигна някакъв мъж и й препречи пътя.
— Мадам — произнесе той с леден глас и едва-едва се поклони.
Мод отстъпи. Знаеше, че го е виждала преди, но трябваше да разрови паметта си, за да си спомни къде точно. После съзря двама войници, застанали до вратата, облечени в гвардейски униформи, които бе виждала на Лестърския площад. Усети, че пребледнява, когато погледна единия от мъжете, дошли да разговарят с Алън в лондонската им къща.