Но нищо не се случи и в малките часове на нощта, след като Кити, Ева и Франсис вече си бяха легнали. Накрая заспа от изтощение. Когато се събуди, зората се промъкваше през тясното прозорче и изпълваше каютата с мека, сива светлина. Тя бързо се разсъни, отметна завивките, изстена, когато усети, че цялото тяло я боли от неудобната койка, облече една рокля и се изкачи по стълбата на палубата.
Стоеше опиянена. Лекият ветрец милваше страните й и лениво пърхаше в платната над главата й. Корабът спокойно се издигаше и снишаваше, носен от вълните, следвайки посоката на вятъра. Мод едва не изгуби равновесие, когато тръгна към перилата, за да погледа водата. Накъдето и да погледнеше, накъдето и да се обърнеше, виждаше само вода — обагрена в розово от зората. Повърхността бе леко набръчкана на малки вълнички, които стигаха до самия хоризонт.
Завладя я усещането, че сред този безбрежен океан се намира на една малка, подскачаща дървена тресчица. Отправи взор на изток, където златни и сиви оттенъци предизвестяваха изгрева на слънцето. За първи път осъзна, че оставя всичко познато зад себе си. Англия, родният й дом… се изплъзваха като зрънцата в пясъчния часовник. Когато се обърна на запад, където хоризонтът бе все още тъмен, тя разбра, че там я очакват пустота и непозната страна, и усети в очите си да напират парещите сълзи на непреодолима тъга. Това бе нов страх, различна тъга и за миг тя се поколеба. След това се овладя.
Даде си сметка, че щом може да замине надалеч, тогава значи може и да се върне някой ден! Англия щеше да си бъде все там. Бъдещето бе непознато, но поне не криеше заплаха за арестуване нито за нея, нито за Алън. Това нямаше да се случи дълго време, а най-вероятно — никога. Засега бяха свободни.
А морето беше прекрасно! Прекрасно!
— Добро утро, мис Мейкджой.
Мод се обърна и видя Джошуа Бенет, застанал близо до люка. Носеше строга черно — сивкава перука, която се спускаше под широка триъгълна шапка. Тя се усмихна, а той се облегна до нея на перилата и каза:
— Не съм ви виждал, откакто тръгнахме, и се страхувах да не сте хванали mal de mer. — Мод го погледна неразбиращо. — Морска болест. Често се случва, ако не сте привикнали към вълнението.
— Да. Бях малко болна — отвърна тя, тъй като предпочиташе той да си мисли това, отколкото да узнае истинската причина за оставането й в каютата. — Но сега се чувствам много по-добре. — Тя погледна към потъмняващата синева на океана. — Нали е прекрасно?
Очите му не се отделяха от грейналото й лице.
— Да. Това е първото ви пътуване по море, така ли?
Мод отметна един дълъг кичур коса, който вятърът бе залепил на челото й.
— Да, така е. Всъщност изпитвах известна носталгия по дома, докато красотата на изгрева не засенчи всяка друга мисъл. Дава ми странното усещане, че с всяко потапяне на носа на кораба се отдалечаваме все повече от Англия.
— Сигурно много обичате Англия. Откъде сте?
— От Съфолк. Торнууд Менър, близо до Тетфорд. Всъщност родителите ми починаха преди няколко години, така че мястото не ми липсва много, нито пък хората. Но все пак то бе моят дом, докато сега всичко, което се намира пред мен, е чуждо и непознато.
Той се облегна на перилата, кръстоса ръце и се загледа в движението на вълните.
— О, колониите няма да ви се сторят толкова чужди. В края на краищата те са английски и там се срещат същите добродетели и пороци, както в родината. Разбира се, има си някои изцяло техни. Освен това там непрекъснато пристигат и заминават кораби, които ще ви отведат у дома, ако много ви домъчнее.
— Колко ще продължи пътуването?
— Около шест седмици, зависи от времето. Отивам там за четвърти път и само веднъж ни се случи да попаднем в толкова опасна буря, че вятърът ни отнесе встрани. Капитанът мисли, че това ще бъде едно доста спокойно плаване.