— Дано излезе прав. Конвоят на генерал Уилкс много далеч пред нас ли е?
— Само около един ден. Основната част на флотата остана да чака флагманския кораб до островите Сили и това я задържа. Мисълта, че са така близо до нас, е успокояваща, нали?
Мод погледна към сивия хоризонт, където, отвъд линията между океана и небето, Алън и Джеръми опитваха новия си живот на борда.
— Да, успокоява.
Въпреки че Мод не можеше да знае това, отвъд същия хоризонт Алън и Джеръми седяха заедно до перилата на кораба и наблюдаваха как първите лъчи на същата зора хвърляха златист прозрачен воал над източното море. Бяха станали преди два часа. Стейси — техният старши сержант, ги бе измъкнал от неудобните им хамаци. Главната роля на старши сержанта бе да направи от нещастните, насила вербувани войници нещо, приблизително подходящо за Осми кралски полк.
Джеръми не беше толкова наивен, за да се прехласва по розовото зарево на зората, а бързо се върна, за да почисти затвора на дългата си кремъклийка. Това бе за втори път, а знаеше, че ще има още две инспекции, преди да мине проверката на старши сержант Стейси. Гърбът още го болеше от ударите, които придружаваха всеки неуспех, а щеше да има и доста други, преди да приемат състоянието на пушката му за задоволително. Мислеше, че вече би трябвало да е свикнал, но вероятно бе прекалено рано. Бе попаднал твърде бързо и внезапно в армията, за да може да се приспособи към живота в нея. Той с изумление видя как Алън сложи цевта на своята пушка на коленете си, а ръката на перилото.
— Къде е Стейси? — попита тихо Джеръми.
— Току-що слезе долу — отвърна Алън, загледан в сивото море.
— Ако бях на твое място, нямаше да бързам да си почивам. Напълно типично за тази гадина е да ни накара да си мислим, че е долу, а всъщност да изчаква да види дали ще напуснеш поста си.
— Да — провлече Алън. — Някой ден, когато това свърши, смятам да пречукам това копеле. Когато приключа с другата си набелязана жертва, естествено.
— За Бога, не мислиш още за това, нали? След всичко, което се случи…
— Точно заради всичко, което се случи.
— Убий ме, Алън, ако не те смятам за най-опакия, най-инатливия, най-проклетия глупак, който някога се е раждал! Виждал съм те да вършиш някои глупости преди, но да дойдеш при мен тук бе най-великата от всички! Трябваше да ме оставиш да се справям сам.
— Как щеше да излезеш на глава с грубиян като Стейси, ако не бях до теб? Нима не мрази мен повече? Нима не поемам част от ударите, които щеше да стовари на гърба ти, ако ме нямаше тук?
— Така ми се пада, щом прекалих с пиенето. Във всеки случай сега не помня какво си мислех.
— Нито пък аз. Моето беше съвсем различно. Но ние сме преживели толкова много неща заедно, че сега не мога да позволя да се случи каквото и да било с теб. Освен това, ако не бяха Стейси и няколкото негови подлизурковци, нямаше да е така непоносимо. Бях готов за някаква промяна.
Двама войници в червени униформи се изкачиха на палубата. Джеръми се увери, че никой от тях не е Стейси, и бавно продължи да лъска цевта на оръжието си.
— Не ми хвърляй прах в очите, Алън Дезмънд. Можеш да твърдиш, че си дошъл тук да ми помогнеш, но аз знам истинската причина. Веднъж щом си си наумил, че генералът отива в колониите, нищо не е можело да те задържи в Англия. Алън му се усмихна с тънките си устни.
— Признавам, че в това има частица истина. Съвсем не горях от нетърпение да го последвам в Индия, но Америка не звучеше чак толкова лошо.
Джеръми въздъхна.
— Кога ще зарежеш тази нелепа вендета? Вече от десет години всичко е приключило.
Чертите на Алън се изопнаха на бледата светлина.
— И точно ти ме питаш за това!
Един глас прогърмя от люка и попречи на Джеръми да отговори.
— Я се размърдайте и бързо се качвайте по тая стълба, нещастни, гнусни, размирни копелета такива! Сега ще ви направя кралски войници!
На палубата, препъвайки се, се появиха група мъже. Насилствено събрани като Джеръми, повечето от тях още бяха облечени със селските си широки ризи и панталони, с които са били в кръчмите, откъдето войниците ги бяха измъкнали. Тяхната бледност бе още по-жълтеникава, отколкото на Джеръми, изглеждаха по-уплашени и смутени от враждебното обкръжение, в което бяха изпаднали. И Джеръми, и Алън, като поразмислиха, прецениха, че се бяха приспособили много по-бързо и правилно. Може би затова Стейси бе далеч по-суров към тях. Не че бе много мек с другите. Все пак десетте удара с камшик, наложени на Алън по някаква прищявка на Стейси, бяха повече от това, което всички бяха понесли, включително и Джеръми.