— Не знам — продължаваше да мърмори той. — Още не сте готови. Има още много неща за изглаждане, а ми се искаше да започнем веднага с представленията, щом наемем театрална зала.
— Повечето играем заедно от месеци — опита да го успокои Ева. — Не вярвам да сме толкова зле. Всъщност, колко враждебна може да е американската публика?
— Говори се, че замерят актьорите, ако нещо не им хареса.
— Това се случва и в Англия — обади се съпругът й. — Спомням си една плевня в Шрузбърг, където човек не можеше да мине по сцената, защото земята бе зарита със зеленчуци.
— Да — добави Франсис, — а спомняте ли си какво стана в Йорк? Онзи с кожения камшик? Искаше да ни нашиба всичките, ако не остане доволен от нас.
— Той беше леко пийнал.
Споменът накара Кити да се разсмее.
— И щеше да го направи, ако Алън не го бе пипнал за яката и не го бе изхвърлил от салона.
— Как бих искала Алън да е тук — обади се тъжно Ева.
— Трябва да се присъедини към вас във Филаделфия — бързо се намеси Бенет. — Надявам се да го стори, защото присъствието му е неоценимо, както и на Джеръми Оукс. Всъщност, ако бях сигурен, че Джеръми ще е там със своята торба с вълшебства, нямаше да се безпокоя толкова.
— Но той ще бъде там — каза Франсис. — Мод, ти обеща… Мод хвърли бърз поглед към Бенет.
— Алън обеща, че ще бъде.
Тя знаеше, че Бенет почти не се надява двамата да избягат от армията, но самата Мод не искаше да повярва, че няма да успеят. Алън вярваше, че всичко ще мине благополучно, иначе нямаше да й каже да го последва с трупата.
— Е, вие във всички случаи трябва да сте подготвени, а ако се появят, още по-добре. Хайде сега да изиграем още веднъж първа сцена от „Невинният покаяник“.
Мод бе така привикнала да е заобиколена с вода отвсякъде, докъдето погледът й стига, че когато една сутрин забеляза земя, й се стори, че самият бряг е нещо чуждо и непознато. Той бе само тъмно петно на сивия хоризонт. И все пак, когато от наблюдателницата се чу вик: „Земя!“ и тя се спусна към перилата заедно с останалите пътници, почувства как в нея се поражда и надига трепет при мисълта, че щеше да стъпи на нова земя, нова страна. Идеята, че за първи път в живота си щеше да посети земя, която не е английска, едновременно я вълнуваше и малко я плашеше.
— Това ли е Филаделфия? — попита тя Джошуа Бенет, който бе застанал до нея и се взираше в дългата тъмна ивица земя с доволна усмивка. „За него това е дом“ — помисли Мод с лека тъга, като си спомни колко далеч се намираха вече от Англия.
— О, не. Това е провинция Джърси. Още имаме доста път по вода, после ще се движим успоредно на брега известно време, докато стигнем един залив и реката, която ще ни отведе до пристана на Уотърстрийт. Ще мине още малко време, докато се приближим достатъчно, за да видим истинския бряг. Но вятърът е благоприятен. Ако се задържи, трябва да сме в пристанището утре сутринта.
Изглежда, предстоеше да се чака дълго. Тъмното петно земя я дразнеше и примамваше цели часове, преди да се приближат достатъчно, за да може да различи формите на ниските хълмове и зелените гори. Следобеда тя още стоеше до перилата и наблюдаваше как от зелените хълмове изникват пасища, различаваше белите силуети на фермите с дълги прави редици от сгради, разположени безразборно около къщите и допълнителните постройки, сякаш някой небрежно ги бе захвърлил там. Неравни бели плажни ивици, които се изкачваха към гъсти гори, чиито дървета бяха толкова огромни, че тя ги разглеждаше с благоговение. Бе очаквала да види планини, но нямаше. Само ниски, вълнообразни хълмове, по-високи от хълмистите области в Съфолк, но и по-сухи — тук нямаше и помен от многобройните канали. Гъстите гори изглеждаха така, сякаш дивите индианци щяха да изскочат всеки момент иззад дърветата с рев и бойни викове, размахвайки томахавките си, както бе чувала, че правят. Ала никой не се появи. Брегът изглеждаше толкова мирен и спокоен, колкото всеки бряг в Англия. Ако не бяха високите дървета, гъстите гори и свежата зеленина, тя можеше да си помисли, че наблюдава как пред очите й се нижат областите и полята на Англия.
Едва в късния следобед, когато Мод се взираше в хоризонта известно време, изведнъж й хрумна колко обширна и пуста бе страната, която сега се простираше пред нея. Тук-там някоя фермичка или струпани една до друга ниски къщи бяха като мънички оазиси в пустиня от некултивирана земя. Никъде в Англия не можеха да се видят гори, заемащи цели мили от територията. Бенет й беше казал, че американската пустиня се простира далеч на запад, на стотици мили отвъд бреговата линия, но на нея й се струваше, че целият континент бе една пустиня. В сравнение с Англия — може би.