Едва се бе настанила в стаите си в една странноприемница, когато узна, че Алън и Джеръми са отплавали нагоре по реката към Олбъни с Осми кралски полк. Войниците от останалите полкове, които още не бяха заминали, се виждаха навсякъде по улиците на града и горчиво й напомняха, че бе изпуснала Алън само за два дни.
Нямаше какво друго да прави сега, освен да се занимава с работата си. Този път поне разполагаха с истинска театрална зала. Театърът на Насау Стрийт не бе толкова внушителен, колкото лондонския Челси, но изглеждаше по-добре от склада на Плъмстед. Балконите и ложите около авансцената се издаваха почти до половината над задната част на партера, зад кулисите имаше огромно пространство за декорите и първобитните механизми, имаше отделни гримьорни за актьорите и дори една обща стая. Всичко бе старо и спешно се нуждаеше от ремонт, но цялата трупа отново се чувстваше в позната обстановка.
Мод положи всички усилия, за да даде най-добрите си представления, въпреки че нейде дълбоко непрестанно я глождеше мисълта за Алън — къде е и дали е в безопасност. Не бе се тревожила за него, когато обстоятелствата го принудиха да постъпи на военна служба, но когато започна да му харесва идеята да се бие, страховете й силно нараснаха. Можеха да го убият и тя никога нямаше да му каже колко го обича! А можеше и да не научи за смъртта му в тази безбрежна пустош, където бе отишъл. Само ако можеше да го види още веднъж, да поговори с него, да го целуне отново.
Разбира се, можеше да го последва. Сигурно имаше начин да се стигне до този Олбъни. Щом войската бе отишла, можеше и тя. Но сама ли? Без приятели? Девствените гори на края на града се простираха в такава мрачна загадъчност, че тя се разколебаваше, макар и да я привличаха. Здравият й разум й казваше, че най-мъдрото нещо, което може да стори, е да остане тук до завръщането на армията от каквито и да било битки. Ако изобщо се върнеха!
След това провидението се намеси и реши проблемите й.
Бе след едно представление на „Небрежният съпруг“. Към края на втората седмица от турнето Мод бе придала на лейди Бети Моудиш цялото кокетство и чар, които отличаваха най-добрите й роли, и бе превърнала вечерта в невероятен успех. Бе в гримьорната и сваляше грима си, когато вратата се отвори рязко и една позната фигура се появи в стаята.
— Генерал Уилкс! — възкликна тя учудено.
— Душичката ми, сладурчето ми, ти беше великолепна — каза генералът, взе ръката й и залепи по една влажна целувка на всеки неин пръст. — Никога не е имало по-възхитителна лейди Бети! Ти спечели цялото ми сърце, дори онази част, която не притежаваше.
Мод издърпа рязко ръката си и посегна към халата си.
— Моля ви, генерале, това е гримьорна. Не е много прилично да идвате тук.
Кити се изсмя и очарователно примигна срещу генерала.
— О, сигурна съм, че е виждал и други разсъблечени дами, нали, генерале?
— Много пъти — отвърна Уилкс с очи, вперени в Мод. — Не можех да чакам в общата стая с всички онези дръвници. Трябваше да те видя. Ти ме омагьоса, скъпа моя. Напълно.
— Все едно — каза Мод неубедително. — Трябва да излезете и да ни оставите да се облечем.
Той отново посегна към ръката й.
— Само ако обещаеш да вечеряш с мен.
Тя го избута към вратата.
— Да. Обещавам. Само, моля ви, излезте.
— Чудесно. Ще те чакам отвън. Не се бави, сладка моя.
Мод затвори вратата и без да обръща никакво внимание на разбиращите подхилквания на останалите, бързо се облече. Не бе виждала Уилкс, откакто пристигнаха във Филаделфия, и си мислеше, че е заминал с другите военни части. За първи път, откакто го познаваше, тя наистина желаеше да говори с него. Поне можеше да разсее някои от тревогите си за Алън.
Все пак, когато той пъхна ръката й под своята и я поведе по улицата към най-близката кръчма, тя се поколеба дали да започне открит разговор за това. Едва когато ги настаниха на маса в една стаичка, където пламъкът от огнището и светлината от свещта на масата хвърляха трептящи отблясъци по покритата с ламперия стена, тя се реши да заговори.