— Наопаки.
— Ахъ.
Мисълта, че когато остарееш, времето започва да тече по-бързо бе отвъд емоционалните възможности на момче то да разбере за какво точно става дума, но то бе достатъчно будно, за да допусне съществуването на тази идея. Те знаеше, че когато люлката се вдигне от една страна, от другата страна трябва да слезе. „Това, за което говори дядо — помисли си той — трябва да е принципно същото — тежест и противотежест.“ Е, да, това е една гледна точка, би казал бащата на Клайв.
Дядо пак извади пакета „Кул“ от предния си джоб и този път съвсем внимателно измъкна цигара — не просто последната в пакета, но и последната, която момчето щеше да види да пуши. Старецът смачка пакета и пак го върна там, откъдето го беше взел. Той запали тази последна цигара така, както бе запалил и предната, със същата лекота, без никакво усилие. Той не просто пренебрегваше съществуването на вятъра на върха на хълма; той сякаш го отричаше.
— Кога става това, дядо?
— Не мога да ти кажа точно, пък и не става изведнъж — каза дядо и намокри клечката така, както бе намокрил предишната. — Промъква се полека-лека като котка, която дебне катеричка. Накрая забелязваш. И когато забележиш, разбираш, че е точно толкова нечестно, колкото нечестно брои Осгуд.
— Добре, но какво точно става? Как забелязваш?
Дядо изтърси парченце пепел от цигарата, без да я изважда от устата си. Направи го с палеца си, чукна по цигарата така, както човек би потропал леко по масата. Момчето никога не забрави този тих звук.
— Предполагам, че всеки човек го забелязва за първи път по различен начин — каза старецът. — За мен това стана, когато бях на четиридесет и няколко. Не си спомням точно на колко години бях, но можеш да си сто процента сигурен, че си спомням точно мястото, където се намирах… в магазина „При Дейвис“. Знаеш ли го?
Клайв кимна. Баща им почти винаги ги водеше със сестра му там на шейк със сладолед, когато идваха на гости на дядо и на баба. Баща му ги наричаше ягодово-ванилово-шоколадената троица, защото поръчката им беше неизменна — Клайв винаги поръчваше ягодов, баща им — ванилов, а Пати — шоколадов. Баща им сядаше между тях двамата и четеше, докато те бавно поглъщаха ледената почерпка. Пати беше права като казваше, че когато баща им чете, всичко може да мине, а това бе по-голямата част от времето, но когато той оставеше книгата си и се огледаше, на човек веднага му се дощяваше да си сръбва и да демонстрира най-добрите си маниери, в противен случай можеше да изяде някоя плесница.
— Е, бях в магазина — пак подхвана дядо, с очи вперени далече, изучаваше един облак с форма на войник, свирещ на тръба, който се движеше бързо по пролетното небе, — за да взема лекарство за артрита на баба ти. Беше валяло цяла седмица и тя имаше страшни болки. И изведнъж виждам, че са сменили витрината. Просто ми се наби в очите. Имаше маски и украса с черни котки и вещици на метли и други такива работи, а имаше и от онези картонени игри, дето ги продаваха преди. Бяха в торбички, вътре с ластик. Идеята беше детето да изреже формата от картона и после цял следобед майка му да има мира, докато то оцветява или пък играе игрите, които са на гърба. Когато е готова, формата се окачва на вратата за украса или, ако семейството на детето е твърде бедно и не може да си позволи купешка маска, или пък е без никакво въображение и не може да му измисли костюм от подръчни материали, е тогава можеше да се закачи ластика за нещото и детето можеше да го носи като маска. Клайви, навремето, като дойдеше нощта на Вси Светии, много деца вървяха с книжни торбички в ръка и с тези картонени маски от магазина „При Дейвис“ на лицата! И естествено той бе изложил на витрината всякакви сладки работи за децата. Той винаги е имал щанд за сладки работи до автомата за безалкохолно, знаеш какво имам предвид…
Клайв се усмихна. Много добре знаеше.
— …но този път беше различно. Беше извадил цяла камара сладки работи, от тези дето ги дават по Вси Светии.
Тогава си помислих, че този старец Дейвис — тогава магазинът бе собственост на един, дето наистина се казваше Дейвис, баща му го беше отворил някъде към 1910 — трябва да е превъртял. Дявол го взел, казвам си аз, Франк Дейвис е извадил лакомствата за Вси Светии още преди да е свършило проклетото лято. Мина ми през ум да ида на гишето, дето той в момента приемаше рецептите и да му кажа това, но тогава нещо ми каза: „Чакай малко, Джордж, ти май си превъртял.“ И това не беше далече от истината, Клайви, защото отдавна не беше лято и аз го знаех така добре, както зная, че сега стоим тук с теб. Виж какво искам от теб да разбереш — аз наистина знаех. Не търсех ли вече берачи на ябълки из околността, не бях ли поръчал да разлепят повече от петстотин обяви оттатък границата в Канада? Не следях ли какво става с този човек на име Тим Уорбъртън, който бе дошъл от Скенектади да търси работа? Имаше нещо в него, изглеждаше честен и си мислех, че може да стане добър бригадир по време на беритбата. Нямах ли намерение да говоря с него на следващия ден и да му предложа тази работа и не знаеше ли той, че ще му я предложа, след като бе казал, че ще си подстриже косата в толкова и толкова часа на това и това място? Помислих си тогава: „Втасахме я, Джордж, не си ли малко млад, за да изкукуригаш дотам?“ Да, старият Франк бе извадил лакомствата за Вси Светии малко раничко, но чак пък лято? То отдавна отмина, друже мой. И аз си го знаех това много добре, но за секунда, Клайви — или за цяла поредица секунди — стори ми се, че е лято, или, че трябва да е лято, защото си беше лято. Разбираш ли какво искам да кажа? Не ми отне много време да наместя септември в главата си, но докато го наместя, имах чувството, че… нали разбираш, че… — Той се намръщи и после неохотно измъкна една дума, която никога не би използвал в разговор с друг фермер, за да не го обвинят (дори само в съзнанието на другия), че се прави на важен. — Имах чувството, че съм в смут. Това е единственият начин да опиша това, което изпитах. Смут. Това беше първият път.