Зората на 20 юли завари синовете на италианската свобода счепкани с бурбонските войски на юг от Милацо. Наемниците, настанени на силни позиции, имаха превъзходство в сраженията. Познаващи отлично терена, неприятелите бяха използували много разумно всяко естествено или изкуствено препятствие. Техният десен фланг, ешелониран пред страхотната крепост на Милацо, беше защитен от тежката и артилерия; при това неговият фронт беше прикрит с живи плетища от кактуси, зад които стрелците на Боско с добрите си карабини можеха да поразяват нашите зле въоръжени доброволци.
Центърът, със съответните си резерви, бе разположен на пътя, който води за Милацо; неговият фронт бе прикрит от една много силна обградна стена, на която имаше бойници. После, самата стена беше прикрита от гъсто избуяли тръстики, които пречеха за фронталното и нападение. Така че добре прикритият и добре въоръжен неприятел наблюдаваше и обстрелваше нещастните ни доброволци, уж прикрити от поменатите тръстики.
Левият фланг на бурбонските войски, заел една линия от къщи на изток от Милацо, обстрелваше с убийствен огън всекиго, който се опиташе да нападне центъра.
Непознаването на терена, върху който воювахме, беше главната причина за значителните ни загуби; при това многото нападения срещу центъра на неприятеля можеха да бъдат спестени.
Моят първоначален план беше да нападнем неприятеля, преди да е настъпил денят, да ударим центъра със силна сгъстена колона, за да го разделим, да откъснем левия му фланг, като по възможност го пленим, и да намалим така превъзходството му в артилерия и кавалерия. Обаче изпълнението на плана ни стана невъзможно, понеже нашите корпуси, пръснати на различни позиции, не успяха да се съберат на време, и когато започнахме общото нападение, денят вече бе настъпил.
Понеже главната ми задача също така беше да затворя центъра и десния фланг на неприятеля в Милацо, дето толкова много хора и гарнизонът на крепостта нямаше да могат да се продоволствуват дълго време, заповядах по-голямата част от силите ни да нападнат здраво центъра и левия фланг на неприятеля.
Полесражението беше идеална равнина, покрита с дървета, лозя и тръстики, поради което не можеше да се открият позициите на неприятеля. Напразно се качвах на покрива на една къща, за да открия нещо; напразно бях заповядал нашите да нападат по пътя все със същата цел. При нападенията срещу центъра дадохме много ранени и убити и нашите нещастни младежи биваха отблъсвани, без да открият неприятеля, който, скрит зад страхотната защита на бойниците, ги поразяваше. Тая неравна и яростна битка продължи до обед. По това време нашият ляв фланг бе отстъпил на няколко мили и ние оставахме открити откъм тая страна.
Нашият десен фланг и нашият център, които се бяха съединили при общата опасност, се държаха, но много трудно и със значителни загуби.
Но трябваше да победим! И това наше намерение ни въодушевяваше в оная великолепна война, при чиито най-сериозни сражения, като при Милацо и Волтурно, губехме през по-голямата част от деня, ала в края на краищата, благодарение на постоянството и смелостта си, успявахме да разбием неприятеля, който ни превъзхождаше във всичко. Нека примерът на тези „леки победи“ служи за поука на синовете ни, които подир нас ще бъдат принудени да поддържат италианската чест на бойното поле.
Трябваше да победим! Нашите загуби бяха по-големи от загубите ни при разните ни сражения в Южна Италия; хората бяха уморени; неприятелят бе загубил сравнително малко или нищо. Неговите войници бяха бодри, непокътнати, неговите позиции - страхотни. И все пак трябваше да победим! И италианците трябва да побеждават, докато чуждият крак тъпче макар и най-малката част от земята ни.
Както вече казах, докъм обед сражението беше в полза на неприятеля, и нашите храбреци не само че не бяха напреднали нито крачка, ами бяха загубили и доста терен, особено на левия фланг.
„Гледай да се задържиш, както можеш“ - казах на генерал Медичи, който командуваше центъра. — Аз ще събера някои части от нашите и ще се опитам да нападна левия фланг на неприятеля“. Това решение бе ключът на деня.
Неприятелят, притиснат отстрана зад прикритията си, започна да се огъва. Ние го нападнахме смело и му отнехме едно оръдие, което ни бе увредило твърде много, като стреляше с картеч, който рекушираше по дължината на пътя. Кавалерията, която беше в подкрепа на задигнатото оръдие, извърши блестящо нападение и отблъсна нашите на известно разстояние, така че самият аз бях отминат от нападащите кавалеристи и трябваше да се хвърля в един ров от страна на пътя, и да се защищавам със сабя в ръка.