Като се приближи на разстояние колкото пушечен изстрел, корпусът на Палавичини образува вериги, напредна решително към нас и откри обичайния си „огън с движение напред“, система, прилагана и от бурбонците, която вече описах като лоша. Ние не отвърнахме. Ужасен беше за мене тоя момент! Аз бях поставен пред алтернативата — да сложим оръжието като овце или да се изцапаме с братска кръв. Естествено, подобно терзание не изпитваха войниците на монархията, или по-право началниците, които командуваха тия войници. Дали пък те не разчитаха на ужаса ми пред една гражданска война? Много е вероятно, защото те ни нападнаха със самоувереност, която караше да се предполага това.
Заповядах да не се стреля и заповедта ми бе изпълнена; направиха изключение само няколко пламенни младежи от десния ни фланг под заповедите на Меноти, които, като се видяха нападнати и то доста нахално, започнаха да стрелят и отблъснаха врага. Нашата позиция нависоко, с гората в гръб, ни позволяваше да се държим десет срещу сто. Но що от туй? Понеже не се защищавахме, естествено нападателите щяха да ни достигнат скоро. При това, тъй като жестокостта на нападателя е винаги в пряко съотношение със слабата съпротива на противника, стрелците, които напредваха към нас, зачестиха, за проклетия, изстрелите; и аз, който се намирах между двете линии, за да спестя изтреблението, получих като подарък два куршума от карабина, единия - в лявото бедро, а другия - в глезена на десния крак.
В същото време бе ранен и Меноти, който командуваше десния фланг. След заповедта ми да не се стреля почти всичките ми хора се оттеглиха в гората, като при мене останаха всичките ми храбри офицери, между които тримата уважавани хирурзи — Рипари, Базиле и Албанезе, на чиито любезни грижи без съмнение дължа живота си.
Отвратително ми е да разказвам за низостите на хората. Но при ония обстоятелства към мен бяха проявени толкова много низости, че биха могли да отвратят дори и посетителите на помийните ями.
Намериха се хора, които си потриваха ръцете при радостното известие за раните ми, сметнати за смъртоносни. Намериха се други, които се отказаха от приятелството ми; имаше дори и такива, които заявиха, че погрешно били похвалили някои мои заслуги.
Ала за чест на човешкия род, трябва да призная, че имаше и добри хора, които проявиха към мен братски грижи! Между тях трябва да спомена Чинчио Катабене, отнет преждевременно на Италия. Савойската династия бе пипнала голямата плячка, и то както я искаше, т.е. в едно състояние, което караше да се вярва, че по всяка вероятност дяволът ще си я отнесе на оня свят.
Наистина, към мене проявиха онова обикновено благоприличие, което се проявява дори и към големите престъпници, когато ги водят към бесилката; но например, вместо да ме оставят в някоя болница в Реджо или Месина, качиха ме на борда на една фрегата и ме отведоха във Вариняно, като ме принудиха да преплавам цялото Тиренско море, с ужасни болки от раната си в десния крак (раната не беше смъртоносна, но наистина много болезнена). Ала плячката трябваше да бъде на близко и сигурно място. Повтарям, отвратително ми е да разказвам за низостите на хората и ми е неприятно да отегчавам търпеливия си читател с рани, болници, затвори и с ласките на кралските лешояди.
И тъй, мене ме отведоха във Варипяно, в Специя, в Пиза и по-късно в Капрера. Много бяха страданията и любезните грижи на приятелите ми. Известният професор-хирург Занети извади куршума.
Най-сетне, след тринадесет месеца, раната на десния ми крак заздравя и до 1866 г. живях бездейно и безполезно.
КАМПАНИЯ В ТИРОЛ
Бяха изминали около четири години от деня, в който бях ранен в Аспромонте. От известно време се носеха слухове за съюз с Прусия против Австрия. На 10 юни 1866 г. пристигна в Капрера приятелят ми генерал Фабрици да ме покани от страна на правителството и на нашите да поема командуването на доброволците, които се събираха отново в голям брой навсякъде в Италия.
Същия ден отпътувахме с параход и щом стигнахме на брега, веднага се отправихме към Комо, дето трябваше да се събере най-голямата част от доброволците.
Доброволците наистина бяха много, все същите хубави и пламенни младежи, готови винаги да се бият за Италия, без да искат каквато и да било награда. С тях бяха смелите, ветерани от много битки, които се радваха, че ще ги водят.
Изгледите, при които се започваше кампанията от 1866 г., обещаваха на Италия блестящ резултат, ала тоя резултат излезе жалък, позорен!