Като не намерихме в пристанището Сан Паоло лодката, която Канцио и Виджани трябваше да държат там ние минахме сутринта в кошарата на някой си Никола. Капитан Кунео, въпреки умората си от петнайсетчасовата езда, се отправи на юг за пристанището Прапдинга, където ни очакваха нашите приятели, стигнали там благополучно след много перипетии с рибарската лодка „Сан Франческо“.
На 17 октомври 1867 г. в 2 ч. следобед прегърнах сърдечно Канцио и Виджани на борда на „Сан Франческо“. В три часа потеглихме при средно благоприятен вятър.
В Ливорно слязохме в къщата на Сгаралино. Тук Леми ни очакваше от няколко дни с файтон, за да ни откара във Флоренция.
На двадесети във Флоренция бях посрещнат с радост от приятелите и населението, от което не могли да скрият пристигането ми.
На двадесет и втори с нарочен конвой потеглих за римската граница и стигнах до Терни, откъдето се отправих с файтон за областта на действие на Меноти. Тук на двадесети стигнах при прохода Корезе.
Тъй като позицията на Корезе бе малко подходяща за защита от войски в най-лошо състояние, в каквото бяха нашите нещастни доброволци, ние потеглихме за Монте Маджоре и от тая позиция през нощта на 23/24 октомври се отправихме в няколко колони към Монтеротондо, където се знаеше, че има около четиристотин неприятели с две артилерийски оръдия. Колоната, командувана от майорите Калдези и Валсана, трябваше да започне придвижването си в 8 ч. следобед на двадесет и трети, да стигне в Монтеротондо към полунощ и да се погрижи да се промъкне в града с пристъп от западната страна, която се смяташе и наистина беше най-слабата страна, защото разрушените поясни стени бяха заменени с къщи с външни врати и следователно достъпът до тях не беше труден. Тая дясна колона, съставена в по-голямата си част от храбреци от Романя, поради затруднения, неизбежни за един неорганизиран корпус, лишена от всичко, уморена и неразполагаща с опитни водачи, пристигна денем под стените на Монтеротондо, и следователно нощната атака пропадна.
Лявата колона, командувана от Фриджези, пристигна извън Монтеротондо на изток, завзе манастира на капуцините към 10 часа предобед заедно със съседните позиции и изпрати в левия си фланг няколко дружини, за да помогнат на нашите десни корпуси — нещо, което бе невъзможно през целия ден на двадесет и четвърти, тъй като неприятелският огън от тая страна беше ужасен. Централната колона, водена от Меноти, с когото бях и аз, след като бе вървяла от Монте Маджоре направо до обекта, също беше спряна от трудните теснини на пътя за Нолета; но въпреки това тя стигна първа на разсъмване под позициите, които обграждат Монтеротондо от север.
Аз заповядах на тая колона, командувана от Меноти и съставена в по-голямата си част от храбрите стрелци генуезци на Мосто и Бурландо, да завземе поменатите вече северни силни позиции, но да не напада, като смятах да комбинирам атаката с другите колони, които трябваше да пристигнат скоро. Ала доброволците не могли да задържат устрема си и вместо да се ограничат да завземат поменатите позиции, впуснали се да атакуват вратата на „Сан Роко“ и били посрещнати от смъртоносен огън, който се сипел от всичките прозорци на селището в тоя край.
НАПАДЕНИЕ НА МОНТЕРОТОНДО
Това нападение доказва достатъчно на каква висота е бил духът на хората, които командувах аз, в сравнение с мацинистката пропаганда, която подканяше доброволците да се завърнат по домовете си, за да провъзгласят републиката.
Както казах, през целия ден на 24 октомври ние обкръжавахме Монтеротондо, подготвяхме фашини и сяра, за да опожарим вратата на „Сан Роко“, и извършихме всички приготовления, които можехме.
Трите колони, командувани от Саломоне Калдези, Валсаня и Меноти, като изключим няколкото наблюдателни поста по пътя, откъдето можеха да дойдат подкрепления на неприятеля, се бяха събрали за решителната атака на вратата на „Сан Роко“. Фриджези трябваше да атакува едновременно града от изток и по възможност да опожари и вратата на замъка.
Атаката беше решена за 4 ч. сутринта на 25 октомври. Нашите нещастни доброволци, голи, изгладнели и с оскъдни, измокрени дрехи, се бяха излегнали по края на пътищата, които проливните дъждове от предните дни бяха изпълнили с кал и бяха направили почти непроходими. Макар и изтощени от умора, тия храбри младежи трябваше да налягат в калта. Признавам, че почти губех надежда, че ще мога да вдигна тия страдащи хора за часа на атаката и поисках да споделя окаяното им положение до към три часа заранта, седнал между тях.