Към четири часа следобед слухът, според който две хиляди войници на Бонапарт нападнали ариергарда ни, разтърси из основи твърдостта на доброволците; при това този слух излезе лъжлив. Обаче вярно беше, че експедиционният корпус на Де Феи бе пристигнал на помощ на сразените войници на папата.
Позициите, завзети повторно с толкова храброст, бяха пак изоставени и тълпа от бегълци започна да се трупа на пътя. Напразно аз и много мои храбри офицери се опитвахме да ги поставим отново в ред. Напразно! Упреците не помагаха. Всички се отправяха към Монтеротондо, като оставиха едно оръдие, което попадна в ръцете на врага едва на следния ден, и шепа храбреци, които от къщите на Ментана косяха враговете.
На 3 ноември, привечер, се оттеглихме към Пасо ди Корезе (по онова време Корезкият мост разделяше римската територия от италианската) и остатъка от нощта минахме на римска територия, в кръчмата и около нея. Някои началници ми съобщиха, че част от доброволците били разположени да не хвърлят оръжието и да опитат още веднъж щастието, но заранта се убедих, че такова разположение не е съществувало или пък вече не съществуваше.
Заранта на четвърти ноември сложихме оръжие върху моста и обезоръжените доброволци напуснаха папската територия.
По време на пътуването, естествено, бях обграден от обичайните правителствени мерки. Пътувахме с много голяма бързина и най-сетне стигнахме във Вариняно, дето ме оставиха по-късно да се завърна в своята Капрера.
ПЕТИ ПЕРИОД
ЕКСПЕДИЦИЯ ВЪВ ФРАНЦИЯ
За оногова, който има търпение да чете записките ми, ще спомена едно обстоятелство, което ще се стори необикновено, ала е съвсем вярно. Тълкуванията върху него предпочитам да предоставя на читателя.
Че при пристигането си в Италия от Америка през 1848 г. аз не спечелих благоразположението на савойската монархия, е нещо естествено. Че възбудих антипатия сред служителите и, от първия министър до генералите на войската и от тях до последните портиери, свързани със съществуването на кралското правителство, беше също естествена последица от хората и нещата.
Ала аз не мога точно да си обясня неблагоприятния прием, оказван ми от хората, които могат справедливо да се нарекат светила на новия период на националното възраждане и които имат големи заслуги за него, като например Мацини, Мании, Гуераци и неколцина от приятелите им.
Същата участ ме сполетя и във Франция през 1870 и 1871 г. Все пак във Франция, както в Италия, срещнах сред населението една възторжена симпатия, разбира се, много по-голяма отколкото заслужавам.
Правителството на националната защита, съставено от трима честни мъже, заслужаващи доверието на страната ме прие, защото събитията ме налагаха, ала - хладно, с очевидното намерение, както много пъти ми се беше случвало в Италия, да си послужи със скромното ми име, и нищо повече, като ме лишаваше в същност от необходимите средства, с които моето съдействие можеше да излезе полезно.
Гамбета, Кремиьо, Гле-Бизоен бяха в личните си отношения към мене любезни; ала първият, от когото трябваше да очаквам, ако не лична симпатия, поне дейно и енергично съдействие, ме изостави повече от всички други в едно ценно време.
В първите дни на септември 1870 г. бе провъзгласено временното правителство на Франция и аз на шести същия месец предложих услугите си на това правителство, което винаги се е срамувало да се обяви за републиканско.
Френското правителство не ми отговори в течение на цял месец, ценно време, през което можеше да се направи много и което беше почти напълно загубено.
Едва в началото на октомври научих, че ме приемат във Франция, и генерал Бордон, на когото единствено се дължи приемането ми, дойде да ме вземе в Капрера с парахода „Париж“, с който пристигнах в Марсилия на 7 октомври 1870 г.
Ескирос, префект на славния град, и въодушевеното население ме посрещнаха тържествено; с телеграма правителството в Тур ме викаше веднага при себе си.
Пристигнах в Тур, дето намерих Кремиьо и Гле-Бизоен, и двамата приятни и, струва ми се, много честни хора, ала негодни да повдигнат Франция от ужасното нещастие, в което я бе хвърлил Бонапарт. Освен това те принадлежаха към една порочна система на управление, при която дори да имаха способността да вършат добро, не можеха да го извършат.