В нашия лагер се чувствуваше оскъдица откъм месо. Особено изгладняла беше пехотата. Още по-непоносима беше жаждата, понеже по местата, заети от нас, не се намираше вода. Но хората ни бяха привикнали на лишения и се оплакваха само, че не се бием.
През нощта старият генерал бе изчезнал и заранта не забелязахме никъде неприятеля. Понеже беше мъгливо, до десет часа преди обед не знаехме новите му позиции. Едва по това време най-сетне открихме, че е заел силни позиции при Такуари.
Уверен съм, че хитрата маневра на неприятеля причини мъка на благородното сърце на председателя на републиката. Но не можеше нищо да се направи: той бе загубил един блестящ случай да унищожи империята и по всяка вероятност да осигури победата на страната си.
След малко получихме сведения, че кавалерията на неприятеля преминавала реката Такуари, подпомогната от ескадрата му. Значи неприятелят отстъпваше и ние трябваше да нападнем опашката на войската му. Нашият генерал не се поколеба в това. И тъй, ние тръгнахме смело на бой. Неприятелската кавалерия бе вече преминала реката, подпомогната от няколко плавателни съда, но цялата пехота беше останала върху левия бряг на силни позиции, закриляна от военни кораби и от една много гъста и висока гора. Втората наша пехотна бригада, съставена от втора и трета дружина, бе определена да започне нападението. Тя нападна с най-голямата възможна решителност, но численото превъзходство на неприятеля беше извънредно голямо и нашите смели воини, след като проявиха чудеса от храброст, бяха принудени да се оттеглят, подкрепяни от първата дружина на моряците и на артилеристите без оръдия. Ужасно беше това пехотинско сражение в гората, където шумът от пушечните изстрели и от чупенето на клоните, сред извънредно гъстия дим, приличаше на адска буря. Двете страни загубиха не по-малко от петстотин души — ранени и убити. Труповете на смелите републиканци бяха намерени чак на брега на реката, където бяха нападнали „на нож!“ с устрем неприятеля. За съжаление тая смелост бе отишла напразно, понеже след като втората бригада бе принудена от значително превишаващия я неприятел да се оттегли, не подновихме нападението. Като настъпи нощта, неприятелят можа свободно да завърши преминаването върху десния бряг на Такуари.
От тоя бряг неприятелят стана почти пълен господар на равнината. Ние потеглихме пак към Порто Алегре, за да почнем отново обсадата.
Положението на републиката бе малко влошено. Ние минахме пак през Сан Леополдо, Сетембрина и спряхме в Малакара, в стария стан. Оттам след няколко дни се прехвърлихме в Белависта, позиция по-близка до лагуната Дос Патос, в североизточна посока от тази на Малакара. В същото време Бенто Гонсалес замисли друго действие, което, ако успееше, можехме да подобрим значително състоянието на работите си.
ЕКСПЕДИЦИЯ НА СЕВЕР
Поради походите си неприятелят бе лишил донякъде крепостите си от пехота. Сан Жозе де Норте се намираше в такова положение. Тази крепост, разположена на северния бряг на устието на лагуната Дон Патос, беше един от ключовете на лагуната и нейното овладяване можеше да промени положението. Главната полза, която можехме да извлечем от нея, бяха провизиите, оръжията и военните припаси.
Нашите хора бяха в много окаяно състояние и там можеха да се облекат и да се снабдят с всичко полезно. Тая точка после беше не само много важна като господствуваща над входа за Лагуна, единствено пристанище в областта, но в тая част беше аталайя, т.е. стълбът със сигналите за корабите, на който сочеше дълбочината на водите в бара (устието).
За нещастие и при тая експедиция се случи същото, както при Такуари. Ние проведохме акцията с най-голяма прозорливост и предпазливост почти до завършека ѝ, ала загубихме напълно плода й поради това, че не нанесохме последния удар. След осемдневен непрекъснат поход, като извървявахме не по-малко от двадесет и пет мили дневно, ние се озовахме неочаквано под отбранителните съоръжения на крепостта. Беше една от ония нощи, през които подслонът и малко огън са истинско щастие. Клетите воини на свободата, окъсани и изгладнели, с вцепенени от студ членове, изложени на проливния дъжд, който се сипеше върху нас през целия ни поход, напредваха мълчаливи и смели срещу укрепленията и стените, пазени от стража. Ние бяхме оставили недалеч конете си да ги пази един кавалерийски ескадрон и се готвехме за пристъпа, който трябваше да стане при първото „кой е там“ на стражата. Воините на републиката нападнаха стените, както можеха да го сторят първите войници в света. Артилерийската и пушечна стрелба на неприятеля беше незначителна, съпротивата върху стените - слаба, и нашите, като се катереха един на друг по раменете, за малко време проникнаха във вътрешността на крепостта. Четирите укрепления не проявиха повече съпротива. Нападението започна в един часа след полунощ, а в два бяхме господари на отбранителните съоръжения и на трите укрепления, със сравнително незначителни загуби и без да дадем нито един изстрел. След като бяхме завладели отбранителните съоръжения на три от четирите укрепления - и то всички в града — изглеждаше невероятно да не станем господари на тая крепост. И въпреки това и този път краят беше лош. Звездата на републиката залязваше и щастието беше враждебно към нашия предводител.