С поражението на неприятелската пехота у мене се засили надеждата за спасение. Възползувахме се от мигновеното затишие, настъпило от объркването на неприятеля, за да се подредим донякъде. Неприятелят много основателно бе смятал да ни унищожи до един, ала остана излъган.
По неприятелските трупове, останали между нас и особено на линията, дето неприятелят се бе спрял, за да открие огън, намерихме големи запаси от патрони. Много пушки, по-хубави от нашите, оставени от мъртвите или умиращите, послужиха за въоръжаване на наши офицери и войници. Като не успя при първия опит, неприятелят поднови на няколко пъти нападенията си; той свали от конете много от драгуните си, съедини ги с незначителните остатъци от пехотата си и с придвижванията на кавалерията, от които земята потреперваше, ни нападаше, като се стремеше по всякакъв начин да ни обърка. Ала не успя: нашите бяха проникнати от съзнание за свещения дълг да се бият за честта си и се бяха убедили, че със смелост и хладнокръвие може да бъде бият неприятел, независимо от броя му.
Аз държах винаги готови неколцина избрани легионери, заедно с неколцината кавалеристи, които ни бяха останали, и ги хвърлях срещу неприятеля, колчем последният ни нападнеше. На няколко пъти неприятелят се опитва да ни изпраща парламентьори с бяло знаме, естествено, за да може да разбере дали сме разположени да се предадем. Тогава заповядах на най-добрите си стрелци да стрелят, докато прогонят пратениците.
Докъм девет часа вечерта карахме така; битката беше започнали към един часа следобед.
Намирахме се сред барикада от трупове. Към девет часа се приготвихме за отстъпление. Ранените бяха повече от читавите; офицерите, с изключение на Кароне и Траверсо, всички бяха ранени.
Трудно и мъчително се справихме с ранените. Една част от тях настанихме върху оставените коне, а ония, които можеха да се влачат на крака, тръгнаха, подкрепяни от другарите си. Здравите и читавите разделих на четири полувзвода; щом ги подреждах в редица, аз ги карах да стрелят срещу неприятеля, за да се излагат по-малко на непрестанната му стрелба. След като ги предупредих как да се държат, отстъплението започна.
Ала хубаво беше отстъплението на тия шепа хора, в стегната колона, сред гъст облак от първите кавалеристи на света! Заповедта беше да се стреля само съвсем отблизо, докато се достигне границата на гората, която краси брега на реката Уругвай. Бях заповядал също тъй ранените да минат в авангарда, уверен, че нападенията на неприятеля ще бъдат насочени срещу ариергарда и фланговете ни.
Малката колона… — о, аз си я спомням с гордост! — беше възхитителна. Всички натъкнаха щиковете си и колоната стигна на определената точка тъй стегната, както беше при тръгването. Напразно неприятелят направи всички възможни усилия да ни доведе в безпорядък, като нападаше във всяка посока и с всички сили; напразно идваха неприятелските улани да раняват нашите в строя — отвръщахме им само с щиковете и продължавахме да вървим напред в още по-плътни редици.
От време на време, когато неприятелят напираше много, биваше отблъсван с малко изстрели. Когато после стигнахме до гората, можахме по-удобно да го обсипем с куршуми и да го отстраним.
Една от най-големите ни мъки през деня беше жаждата, особено за ранените, които бяха пили собствената си урина. Като стигнахме на брега на реката, предоставям на вас да си представите с каква страст се затекохме към водата. Една част от нас пиеха, а други държаха неприятеля надалеч. Благодарение на блестящия успех на първото ни отстъпление, впоследствие ние бяхме по-малко обезпокоявани. Образувахме една верига от стрелци, за да прикрива левия ни фланг, все заплашван от врага чак до вътрешността на града Салто, и минахме така покрай брега на реката. На стрелбата на врага, ядосан, че изтървава от ръцете си една плячка, която смяташе за сигурна, не се отвръщаше; по-късно, ободрени напълно и възгордени от постигнатия успех, нашите викаха на испански на врага: „А ке но?“ („Защо не дойдете?“) и като го погваха с пушечна стрелба, го вземаха на подбив.
Анцани ни очакваше при входа на града и поиска да прегърне всички ни, трогнат до сълзи. Скромният и несравним воин, както сам ме уверяваше, не се отчаял, въпреки че сражението било тъй жестоко и силите му тъй несъразмерни с тия на врага. Той събрал в крепостта останалите храбреци, по-голямата част от тях ранени, на оздравяване, и на искането да се предаде отвърнал както Пиетро Мика при обсадата на Торино, и като него той щял да хвърли във въздуха хората, вместо да се предаде.