Тоя народ, който се радваше на присъствието ни, изпълнен с вяра в храбростта на воините ни и затова спокоен, при всеки случай проявяваше открито към нас любовта и признателността си. И оная земя, която ние обичахме като синове, криеше костите на толкова наши италианци, благородно загинали за освобождението й!
Тръгнахме на 15 април 1848 г. Монтевидейското пристанище напуснахме при благоприятен вятър, макар че времето беше заплашително; привечер бяхме между малдонандския бряг и остров Лобос. На сутринта едва се различаваха върховете на Сиера де лас Анимас, после потънаха и пред погледа ни се разкриваха само просторите на Атлантическия океан, а пред нас - нашето най-хубаво, най-върховно въжделение - освобождението на отечеството ни.
Ние бяхме шестдесет и трима младежи, всички закалени по бойните полета. Двама бяха болни: Анцани и Саки. Първият, отслабнал извънредно много в свещените кръстоносни походи за каузата на народите, линееше под бремето на една болезнена немощ. Вторият бе тежко ранен в коляното; кракът му вдъхваше опасения, но вярата и братските грижи помогнаха да го свалим в добро състояние на родния бряг. Анцани в Италия го очакваше само погребение, до покойните му родители!
Нашето пътуване бе много щастливо и кратко. Свободното време при плаването минаваше в полезни забавления. Неграмотните бяха научени на грамотност от ония, които знаеха; не пренебрегвахме и телесните упражнения. Един родолюбив химн, дело на нашия другар Кочели, беше нашата вечерна молитва, пеехме го в кръг на палубата на „Сперанца“.
Прекосихме така океана, неуверени в съдбините на Италия: знаехме за реформите, обещани от Пий IX и - нищо повече. Бяхме решили да дебаркираме в Тоскана, каквото и да бъдеше политическото положение и независимо от това, дали там щяхме да срещнем приятели или неприятели, с които трябваше да се бием. Като се отбихме в Санта Пола, на испанския бряг, ние променихме решението си и определихме за крайна точка на пътуването си Ница. Състоянието на Анцани се влошаваше. Малкото хранителни припаси, с които разполагахме за него, се бяха свършили и трябваше да се приближим до брега, за да набавим други. Стигнахме в Санта Пола. Капитан Газоло, комендант на „Сперанца“, слезе на сушата и се върна бързо с известия, които можеха да подлудят дори и хора по-малко въодушевяващи се от нас. Палермо, Милано, Венеция и стоте братски градове бяха извършили чудната революция. Пиемонтската войска преследваше разпръснатите австрийци. Цяла Италия отвръщаше на бойния зов като един човек и изпращаше своите храбреци на свещена война.
Предоставям на читателите да съдят сами за въздействието на тези известия върху всички ни; то беше тичане по палубата на „Сперанца“, прегръщане, фантазиране, плач от радост! Анцани скочи на крака, като преодоля ужасното си болезнено състояние. Саки искаше на всяка цена да бъде вдигнат от леглото и пренесен на палубата.
„Платната! Платната!“ — викаха всички; и ако не бяхме тръгнали веднага, навярно щяха да възникнат безредия. В миг котвата бе вдигната и платната - разперени. Вятърът сякаш отвръщаше на желанията ни, на нетърпението ни. За няколко дни преплувахме крайбрежието на Испания и Франция и се озовахме пред Италия, обетованата земя! Ние вече не бяхме заточеници и не бяхме задължени да се бием, за да слезем на отечествения бряг. Затуй и бяхме избрали Ница, първото италианско пристанище, дето дебаркирахме към 23 юни 1848 г.
В бедите, сред които бе протекъл бурният ми живот, винаги съм се надявал на по-добри дни. Там, в Ница, ме очакваше толкова щастие, повече от което никому не е позволено да желае. Много щастие, наистина! И аз изпитвах смътното предчувствие за недалечни беди.
Анита и децата ми, напуснали Америка няколко месеца по-рано, бяха там, събрани при старата ми майка, която боготворях и която не бях виждал цели четиринадесет години. Скъпи роднини и мили приятели от детинство ме прегръщаха, ликуващи, че ме виждат, и то в такова щастливо време.
Моите съграждани, тъй добри, тъй въодушевени от върховната съдба, която блестеше върху кръгозора на италианското бъдеще, бяха горди от малкото, извършено от мене в Новия свят! О, наистина, моето положение беше завидно! Разнежен, аз и сега си припомням ония приятни вълнения, който тъй бързо и тъй печално трябваше да свършат. Още не бяхме стигнали до входа на пристанището, когато моята съпруга се показа в една лодка, ликуваща от радост. От всичките части на града се стичаше населението, за да посрещне шепата храбреци, които, презрели разстоянията и опасностите, бяха прекосили океана, за да дойдат и дадат кръвта си на отечеството.