Видях го, изпитах неговото недоверие при приемането ми и оплаках съдбата на нещастната наша Италия, несполучливо поверена на един колеблив и неуверен човек. Аз щях да служа на Италия под заповедите на този крал със същото усърдие, с каквото бих служил, ако нацията беше републиканска, и щях да водя по същия стръмен път на себеотрицанието оная младеж, която ми отдаваше доверието си. Да направим Италия единна и да я освободим от бича на чужденеца — тая беше моята цел, с която, вярвам, живееха повечето италианци по онова време. Италия нямаше да отвърне с непризнателност на оногова, който я освободеше. Аз няма да повдигна надгробния камък на покойния Карло Алберто, за да се произнеса върху поведението му - присъдата предоставям на историята; ще кажа само, че призован от положението си, от обстоятелствата и от мнозинството на италианския народ да води освободителната война, той не отговори на породеното доверие и не само че не съумя да използува огромните сили, с които разполагаше, но беше главната причина за разорението.
Моите другари се движеха от Генуа към Милано, почти всички в неприятно настроение, предизвикано от ония, които поддържаха, че влиянието на доброволческите корпуси е безполезно и пагубно, докато през това време аз тичах от Генуа в Ровербела, от Ровербела в Торино и после в Милано, без да мога да се поставя в услуга на отечеството си с какъвто и да било чин.
Казати от временното правителство на Ломбардия бе единственият, който сметна, че може да се възползува от силите ни, като се присъединим към ломбардската войска. И тъй, с установяването си в Милано, сложих край на своите скитания.
В Милано временното правителство ме натовари да свържа и организирам остатъците от няколко корпуса, като включа и малкото мои другари от Америка. И работите нямаше да вървят зле, ако не беше се намесил с пагубното си влияние един кралски министър, Собреро, чиито лукавщини и необясними похвати все още ме ужасяват.
Членовете на временното правителство, заели това положение благодарение на обстоятелствата, бяха, според мене, добри хора, въпреки че имаха политически схващания противоположни на моите, ала не притежаваха опитност и не бяха годни за ония времена на гърчове и бързо действие. Собреро използуваше слабостта им и ги водеше, както си искаше; и овладени от Собреро, тия добри хора, лишени от опитност, вървяха към бездната, без да подозират това.
Треската, която ме беше хванала на път за Ровербела, и разговорите ми със Собреро (който между другите антипатии хранеше и антипатия към червените ризи, които, според него, били много видими за неприятелските изстрели) направиха петдневното ми пребивание в красивия и патриотичен град непоносимо и аз си отдъхнах радостно в деня, в който излязох от ломбардската столица на път за Бергамо с шепа голи и зле въоръжени хора. Естествено, тия хора трябваше пак аз да ги организирам - служба съвсем неотговаряща на нрава ми и на оскъдните ми знания из областта на военната наука.
Нека се има пред вид, че по-голямата част от тия хора бяха резерви или отпадъци от доброволческите корпуси, които воюваха в Тирол, разхайтени от дългия си престой в столицата.
В Бергамо прекарахме много малко време. Докато вземахме някои мерки за защитата, докато използувахме всяко възможно средство, за да привлечем под знамето храброто население, като за целта разпращахме агенти из долините и планините да събират силните мъже (главно чрез нашите несравними Давиде и Камоци, чието влияние беше голямо и чиито усилия се провалиха напълно поради бързото ни отпътуване), от Милано пристигна неотменима заповед, съгласно която трябваше да потеглим затам, за да се присъединим към нашата войска, отстъпваща пред австрийците, и да вземем участие в голямото сражение, което трябваше да стане при този град.
При добри или лоши предзнаменования, в края на краищата трябваше да се бием и ние побързахме да изпълним заповедта.
Няколко резервни пиемонтски дружини и други, които се образуваха под ръководството на смелия Габриеле Камоци, с две малки оръдия, и малката колона под името Италиански легион, водена от монтевидейските ветерани, всичко над три хиляди души напредваха с въодушевление, за да вземат участие в решаването на отечествените съдбини. В Мерате оставихме багажа и раниците си, за да можем да се движим още по-бързо. Като приближихме Монца, получихме заповед да действуваме върху десния фланг на неприятеля и ние веднага взехме съответното разположение, като разпратихме конни разузнавачи, за да изучим движенията и разположението на неприятеля. Но с пристигането ни в Монца пристигна и известие за капитулацията и примирието; потоците бегълци не закъсняха да задръстят улиците.