През първата нощ, която прекарахме на открито, бягствата бяха многобройни и призори в стана се виждаха купчини от захвърлени пушки. Макар и да ми е неприятно, разказвам тия срамни прояви на миналото, за да се поучат от тях сънародниците ми, да не изоставят тъй леко прекрасната си земя на ненаситния чужденец. Обаче в чест на истината, трябва да кажа, че по-голямата част от войниците ми, въпреки щедростта на гражданите на Комо, бяха облечени в платнени дрехи и без шинели. Кралските комисари, които в Милано намериха червената риза за много изпъкваща в очите на неприятеля, не се погрижиха обаче да ни снабдят с по един шинел; впрочем, такава беше съдбата на доброволците ми и при много други обстоятелства. После, близостта на Швейцария подсилваше желанието за бягство и, разбира се, повечето предпочитаха да отидат да разказват славните си подвизи в кафенетата и странноприемниците на Лугано, вместо да останат сред трудностите и опасностите на бойния лагер.
Ние скитахме няколко дни по тия планини, като прибирахме оръжието на бегълците и го товарехме върху реквизираните коли, които се движеха с колоната. Но тежкия товар се увеличаваше всеки ден и ние приличахме по-скоро на бедуински керван, отколкото на хора, готови да се бият за родната си земя. Реших да напуснем временно Ломбардия и да преминем в Пиемонт. Отправихме се за Варезе и оттам за Сесто Календе, дето преминахме Тичино, понеже ни дебнеше един австрийски корпус.
В Кастелето, разположено на десния бряг на Тичино, реших да спра и запитах властите на това малко, но прекрасно селище дали биха ни съдействували при защитата, в случай че бъдем нападнати от неприятеля.
Властите и населението се съгласиха драговолно да ни съдействуват и се започна работа за създаване на подходящи укрепления, чрез които щеше да се постигне, голяма издръжливост, понеже мястото беше твърде защитимо. Самочувствието на хората ми беше също тъй укрепнало. Капитан Раморино, когото изпратих на отсрещния бряг, дето се бяха появили неприятели, прогони един техен аванпост, рани неколцина и донесе като плячка в стана няколко копия и кавалерийски принадлежности.
В Кастелето прекарахме няколко дни. Неприятелят ни обяви временно преустановяване на военните действия, което наредих да бъде спазвано, но не се съгласих да си правим взаимни посещения от единия в другия лагер.
Дойде Салаското примирие, чиито унизителни условия възмутиха всички ни. Робството на нещастна Ломбардия се подпечатваше и ние, които бяхме дошли да я браним, бурно приветствувани като защитници на ломбардците, дори не извадихме сабите си за нея. Човек можеше просто да умре от срам!
ВРЪЩАНЕ В ЛОМБАРДИЯ
Веднага издадохме прокламация за неодобряване на позорния договор и мислехме само как да минем на ломбардска земя и да се бием с потисниците й, каквото и да става. След новината за примирието, от Лугано дойде Даверио, изпратен от Мацини с обещания да ни помогне с хора и средства, за да опитаме отново. Тъкмо навреме!
В Лаго Маджоре имаше два парахода, употребявани за търговия и превоз на пътници между Италия и Швейцария. Естествено първата ни мисъл беше да сложим ръка на тия параходи, за да облекчим пренасянето си. В определено време те хвърляха котва в Арона - най-близкото място до нас, След еднонощен поход стигнахме в Арона и станахме господари на единия от тия параходи, другият стигна през деня и има същата участ. Съответен брой лодки получиха коне, материали и част от пехотата; двете малки оръдия бяха поставени върху борда на параходите.
Аронската община ни даде поисканите парични средства и храни и ние тръгнахме по посока на Луино, като влачехме с параходите всичките натоварени лодки.
Трогателна беше също тъй гледката на минаването ни покрай западния бряг на великолепното езеро. Голяма част от ломбардските семейства, напуснали къщите си, бяха се настанили по тоя живописен бряг, един от най-красивите брегове на света. Осведомени за решението ни, те ни поздравяваха навсякъде със знамена, кърпички, дрехи и радостни възгласи „ура!“
Прекосихме езерото и стигнахме в Луино, където слязохме около осемстотин души с малко коне. Двете оръдия оставихме на борда на параходите, командувани от Томазо Риф.
На другия ден, когато се готвехме да се придвижим от Бекача (хотел в Луино) и да проникнем навътре във Варезко, научих, че една австрийска колона напредвала към нас по главния път от юг.
Понеже нашата колона беше вече навлязла навътре по една пряка пътека, която също води за Варезе, наредих опашката на колоната веднага да се върне и заповядах на една друга ариергардна рота да заеме поменатата позиция на Бекача с близките околни места, за да попречим на неприятеля да сложи ръка върху нея. Но беше късно! Като стигнаха със значителни сили на това място, австрийците го овладяха и лесно отблъснаха нашите. Нашата малка колона беше разделена на три корпуса и притисната в тясната пътека, където беше невъзможно да се разгъне и където войниците можеха да се наредят само един до друг, тъй като тая пътека беше врязана между високи скали; но към Бекача имаше повече пространство и там можеха да се наредят в колона по отделения трети и втори корпус. Аз преценявах хотела като ключ на позицията и следователно като военен обект на полесражението, който трябваше да овладеем или да напуснем полето, ако има опасност да бъдем бити.