ТЪРЖЕСТВЕНО ОБЯВЯВАНЕ НА РЕПУБЛИКАТА И ПОХОД КЪМ РИМ
До към края на януари останахме в Мачерата, откъдето се отправихме за Риети със заповед да укрепим този град. Легионът тръгна към Риети през Колфиорито, а аз с трима другари - по пътя за Асколи и долината на Тронто, за да премина и разгледам неаполската граница.
Прехвърлихме Апенините през стръмните Сибилски височини. Снежните виелици бушуваха и събудиха ревматичните ми болки, които много помрачиха живописната страна на пътуването ми. Видях силните планинци, от които бяхме навсякъде добре приети, чествувани и съпровождани с въодушевление. Планинските пропасти отекваха възгласа „Да живее италианската свобода!“ А след няколко само дни тия силни мъже, покварени и подбудени от поповете, се надигнаха против римската република, въоръжени с оръжие, дадено им от черните предатели.
В Риети успях да дооблека легиона, ала невъзможно бе да получа пушки, за да привърша с въоръжението му. Като видях, че всяко искане, е безполезно, реших да поръчам копия, с които да снабдя невъоръжените.
В тоя град към нас се присъединиха Даверио, Уго Баси и неколцина добри воини, между които братята Молива и Руджеро, които после се отличиха толкова много като офицери в сраженията, изнесени от легиона.
С подобрението на организацията се увеличаваше и числото на корпуса, ала римското министерство не искаше войници: докато преди то бе ограничило числото на легионерите на петстотин, сега ми заповядваше да не надминава хиляда. Понеже легионът броеше над хиляда души, бях принуден да намаля нищожната заплата, включително и на офицерите, за да задържа всички. По този повод не чух нито едно оплакване сред редиците на братята ми по оръжие.
Използувахме престоя си в Риети за обучаване на легиона, а също тъй и за укрепване на границата срещу опитите на Бурбона, който вече бе разобличен и реагираше открито против италианската свобода.
След като мачератците ме избраха за народен представител, повикаха ме в Рим да взема участие в Учредителното народно събрание. На осми февруари 1849 г., в единадесет часа вечерта, ние обявихме почти единодушно републиката, която трябваше да бъде тъй бързо смазана от иезуитството, свързано, както винаги, с европейската автокрация.
На 8 февруари 1849 г., измъчван от ревматизма си, бях пренесен на гръб от адютанта си Буено в залите на Народното събрание в Рим. На 8 февруари 1846 г., почти в същия час, аз бях пренасял на гръб не малко ранени от смелите наши легионери на славното полесражение при Сант Антонио, които след това бяха поставени на коне, за да предприемат трудното, но хубаво отстъпление към Салто.
Сега присъствувах на възраждането на най-голямата република - римската! В театъра на първите величия в света! В Рим! Какви надежди, какво бъдеще! Значи не бяха сън ония идеи и пророчества, нахлули като вихрушка в ума ми през детските години и по-късно възпламенени от въодушевлението и въображението ми на осемнадесетгодишен младеж, когато за пръв път скитах сред развалините на гордите паметници на вечния град; не бяха сън надеждите за възраждане на отечеството, които изпълваха с трепет сърцето ми сред гъстите американски гори и сред бурите на океана, които ме водеха към изпълнение на дълга ми спрямо потиснатите и страдащи народи!
Там, в същата зала, в която са се събирали старите трибуни на Рим, се бяхме събрали свободно и може би нямаше да бъдем недостойни за прадедите си, ако бяхме ръководени от силата на гения, който те имаха щастието да познават и да го приветствуват като нещо върховно! И пророческият глас на републиката звучеше в свещената зала както през деня, в който са били прогонени завинаги кралете: утре на Кампидолио, във Форума, ще бъде провъзгласена републиката от народа, който е страдал в течение на много векове, ала не е забравил, че е потомък на толкова велик народ!
Между това самохвалците-шовинисти отвъд Алпите бяха втълпили, че италианците не се бият, че не заслужават да бъдат свободни и идваха, водени от поповете, да измамят и разрушат римската република. Италианският съюз плаши автократична и йезуитска Европа, особено нашите западни съседи, чиито доктринери провъзгласяват за неоспоримо и законно владичеството над Средиземноморието, като изпускат из пред вид колко много други народи имат по-голямо право от тях.