Като се върнах от Рока д’Арче в Рим, видях какво отношение се проявяваше към националната кауза и понеже предвиждах неизбежна гибел, поисках диктатурата, и я поисках, както в някои случаи през живота си съм поисквал кормилото на ладия, която бурята е тласнала към подводни скали. Мацини и хората му се възмутиха. Ала на 3 юни, т.е. няколко дни по-късно, когато неприятелят, който ги бе измамил, беше завладял позиции, господствуващи над града, и ние напразно се опитвахме да ги завземем отново с цената на скъпа кръв, тогава, казвам, главата на триумвирите се обърна към мене и ми предложи поста главнокомандуващ. Поканен да заема почетния пост, аз намерих за добре да благодаря и да продължа кървавото дело на ония злощастни дни. Удино, след като получи необходимите му подкрепления, благодарение на преговорите, с които бе приспал правителството на републиката, реши да мине към дела и съобщи в Рим, че ще подхване отново враждебните действия на 4 юни; и правителството се довери на думата на вероломния войник на Бонапарт.
От април до юни, докато виснеше опасността, не се бе помислило за никакво защитно укрепление, особено във важните и господствуващи постове извън стените на града, които са ключът за Рим. А аз си спомням, че на 30 април след победата генерал Авецана и аз на една конференция на Куатро Венти бяхме решили да се укрепи тая превъзходна позиция и няколко други странични, по-малко важни от нея. Но генерал Авецана бе изпратен в Анкона, а аз бях зает с други работи. Малцина другари се намираха извън Порта Сан Панкрацио и Порта Каваледжиери като аванпостове, тъй като неприятелят беше към Кастел Гуидо и Чивитавекия. Аз се бях завърнал от Велетри и, признавам си, бях опечален от гибелния ход на каузата на моята нещастна страна. Легионът заемаше Сан Силвестро и се мислеше само да се оставят воините да си починат от теглото на войната.
Удино, който бе заявил, че ще почне военните действия на 4 юни, намери за по-добре да нападне за изненада на 2 срещу 3 юни. В първите часове на 3 юни ние бяхме разбудени от пушечна и оръдейна стрелба към Порта Сан Панкрацио. Даде се тревога и легионерите, макар и много уморени, в миг грабнаха оръжието и се отправиха към тътнежа на сражението. Нашите, които бяха на външните постове, бяха подло изненадани, изклани или пленени, и неприятелят бе вече господар на господствуващите позиции на Куатро Венти и други, когато ние стигнахме на Порта Сан Панкрацио без да се бавим. Като се надявах, че оше не ще е здраво окупирано, заповядах да се нападне Казино дей Куатро Венти. Чувствувах, че оттам зависи спасението на Рим, ако е в наши ръце, или загубването му, ако остане във властта на неприятеля, затова тая точка беше нападната не с храброст, а с героизъм от първия италиански легион в началото, от стрелците на Манара после и най-сетне от различни други корпуси, последователно и винаги подкрепяни от артилерията на стените до късна нощ.
Понеже знаеше значението на поменатата позиция, неприятелят я беше окупирал със силните ядра на най-добрите си войски и ние напразно се опитвахме с много нападения на най-добрите си воини да я овладеем.
Италианците, водени от храбрия Мазина, влязоха в самото Казино и там водиха ръкопашен бой с французите, като накараха закалените войници от Африка да се огънат много пъти. Но численото превъзходство на врага беше много голямо и внушителните и пресни сили, които се редуваха последователно, правеха безполезни героичните усилия на нашите.
Изпратих в подкрепа на италианския легион корпуса на Макара, наш другар по слава във всички сражения. Тоя корпус беше малочислен, но много храбър и най-добре организираният и дисциплиниран в Рим. Борбата трая доста време на позицията, но накрай, надделени от непрекъснато растящия брой на неприятеля, нашите бяха принудени да се оттеглят.
Това сражение на 3 юни 1849 г., едно от най-славните сражения на италианското оръжие, трая от зори до първите часове на нощта. Много бяха опитите да овладеем отново Казино дей Куатро Венти и всички - кръвопролития. Вечерта, когато се стъмни, аз заповядах да се извърши още едно нападение от няколко роти с още пресни сили от полка „Унионе“, подкрепени от други. Те стигнаха с голяма храброст в Казиното и там влязоха в страхотен ръкопашен бой, но неприятелят беше многоброен и ония храбреци, след като загубиха командира си и голяма част от хората, бяха принудени да отстъпят. Мазина, Доверио, Пералта, Мамели, Дандоло, Раморино, Морозини, Паница, Давиде, Мелара, Минуто (какви имена!) и много други герои, които не си спомням, станаха жертва на поповете и на войниците на една братоубийствена република.