Рим, освободен от некромантията и крадците, ще издигне паметник на тия горди синове на Италия върху отломъците от мавзолея, издигнат от поповете на чужденеца грабител и убиец!
Първият италиански легион, който наброяваше едва хиляда души, загуби двадесет и трима офицери, почти всички загинали. Много офицери загубиха корпусът на Манара и полкът „Унионе“, които се биха с еднаква храброст, без да се смятат офицерите от други корпуси, които не си спомням.
Трети юни реши съдбата на Рим. Най-добрите офицери и подофицери бяха убити или ранени; неприятелят беше станал господар на всичките господствуващи позиции и извънредно силен по численост и артилерия, той се настани здраво там. Тъй като в силните странични точки, превзети с изненада и предателство, той започна своите редовни обсадни работи, като да имаше да се справя с една първоразрядна крепост, това доказва, че той бе срещнал италианци, които знаят да се бият.
Както казах, корпусите бяха лишени от най-добрите си офицери и войници. В пехотинските корпуси, т.е. в старите папски корпуси, някои се бяха държали добре в началото. Сега, като виждаха, че всичко отива с главата надолу, се отпуснаха и започнаха да проявяват зла воля, — нещо, което предшествува недоверието или предателството. Разбира се, това ставаше по иезуитски, съгласно школата на поповете, като не изпълняваха задачите, които им се възлагаха. Особено висши офицери, които се надяваха на папската реставрация и които правителството на републиката не бе пожелало или съумяло да отстрани, не само се съпротивляваха на заповедите, но вдъхваха безразличие в редиците на войсковите си части. На моя храбър и добър Манара, моя началник на главната квартира, това причиняваше безкрайни разправии и в същото време беше несъмнен предтеча на разруха.
Направи се опит с една нощна вилазка, но страхът сред ония, които вървяха начело, премина в цялата колона и провали напълно акцията. Ние държахме в ръцете си вече малко точки извън стените, понеже не разполагахме с достатъчно сили, за да ги укрепим. Само Вашело се държа до последния човек благодарение на храбростта на Медичи и хората му, и когато накрай бе изоставено, от това просторно здание останаха само купчини развалини.
Всеки ден положението ставаше все по-трудно. Нашият храбър Манара срещаше все по-големи мъчнотии, за да получи услугите на постовете и на пехотата, необходими за общата безопасност; това, разбира се, допринесе за лесното влизане на наемните войници на Бонапарт през отворите в стените на града, направени от оръдията. Те влизаха нощем и с малко загуби, понеже тия отвори бяха зле охранявани.
Ако Мацини (друг не бива да се обвинява) беше способен в практическите работи, както беше многословен в проектирането на движения и походи, и ако има дарба да ръководи военните работи, каквато, според него, винаги бил имал и най-сетне, ако смяташе, че трябва да слуша някои от своите хора, от чиито предишни дела можеше да се предполага, че знаят нещо, той щеше да стори по-малко грешки дори и при тия обстоятелства, за които разказвам; можеше, ако не да спаси Италия, поне да забави за неопределено време римската катастрофа, и, повтарям, може би щеше да може да остави на Рим честта, че е паднал последен, т.е. след Венеция и Унгария.
Един ден изпратих Манара при Мацили, за да му внуши да излезем от Рим и да се отправим с всичките си разполагаеми сили, материали и средства, които не бяха малко, към силните позиции на Апенините. И не зная защо това не стана! В историята не липсват такива спасителни решения. Едно такова решение бях превърнал в дело аз в републиката Рио Гранде. Друго такова ни предлагат за пример Съединените щати и то не в далечно минало. Че това било невъзможно - не е вярно, защото аз излязох от Рим няколко дни по-късно с около четири хиляди души, без да срещна пречки. Представителите на народа, по-голямата част млади и енергични родолюбци, обичани в техните окръзи, можеха да се изпратят там да вдъхнат родолюбив у населението и по такъв начин да опитаме още веднъж щастието си.
Ала се каза, че защитата ставала невъзможна и представителите останаха по местата си. Смело решение, което правеше чест на отделните личности, ала посредствено от гледище на интересите и достойнството на отечеството и не заслужаващо похвала, когато имаше още много въоръжени сили, за да се бием, и когато Унгария и Венеция все още се сражаваха против враговете на Италия.