Между това се очакваше влизането на французите, за да бъде предадено на тях оръжието. Чрез французите трябваше да се продължи един печален и срамен период на робство. Разчитайки на шепа другари, аз намислих да не се подчиня, да хвана полето и още веднъж да си опитам щастието.
Господин Кае, американски посланик, познавайки положението на нещата (2 юли 1849 г.), поръчал да ми кажат, че желае да говори с мене. Срещнахме се на улицата и отидохме у дома му. Той ми каза любезно, че в Чивитавекия имало една американска корвета на мое разположение и ако съм желаел, можел съм да отплавам с ония другари, които можели да бъдат компрометирани. Аз благодарих на великодушния представител на великата република, но му заявих, че съм наклонен да изляза от Рим с ония, които искат да ме последват, и да опитам още веднъж щастието на страната си, което аз не смятах за безнадеждно загубено. След това се отправих към Порта Сал Джовани, за да настигна хората си, на които бях заповядал да вървят в тая посока и да се подготвят за вилазката. Като стигнах на площада, заварих повечето от хората си, а останалите през това време идваха. Много хора от различни корпуси, угадили намерението ни, и други, уведомени, също тъй идваха да се присъединят към нас, за да не се подчинят на унижението да сложат оръжието си в краката на войниците на Бонапарт, водени от попове.
ОТСТЪПЛЕНИЕ
Моята добра Анита, въпреки настояванията ми да остане, бе решила да ме придружи. Бележката, че ми предстои да се сблъскам с един ужасен живот на мъчнотии, лишения и опасности сред много неприятели, послужи по-скоро като подтик за смелата жена. Също тъй не помогна и доводът мп, че е бременна.
Като стигна при първата къща, тя помоли една жена да й отреже косите, облече се по мъжки и се метна на коня. След като разузнах от височината на стените дали на пътя има някой неприятелски корпус, дадох заповед за поход към Тиволи. Ние бяхме решили да се бием с всеки неприятел, който се опита да ни спре. Походът мина без пречки и на 3 юли заранта стигнахме в Тиволи. Там помислих за по-доброто организиране на корпусните отломки, които съставляваха малката ми бригада.
Дотук работите не вървяха много зле. По-голямата част от най-добрите ми офицери бяха убити или ранени, но някои все още оставаха: Марокети, Саки, Чени, Кочели, Изпарди. И ако духът у народа и доброволците не беше толкова потиснат, можех дълго време да водя чудесна война и да дам възможност на италианците, съвзели се от изненадата и от покрусата, да се отърсят от игото на чуждите грабители.
Аз забелязах много скоро, че липсва желание да продължим слабото и великолепно дело, което съдбата бе поставила пред нас. Придвижих се северно от Тиволи, за да проникна сред енергичното население и да му вдъхна патриотизъм. За съжаление не само че не привлякох нито един човек, ами всяка нощ (сякаш чувствуваха нужда да прикрият срамното си деяние с мрачината) бягаха ония, които бяха ме последвали от Рим.
Когато мислено сравнявах постоянството и себеотрицанието на южноамериканците, които, лишени от каквито и да било удобства и задоволяващи се с всякаква храна, която често съвсем липсваше, издържаха в течение на години сред пустините и горите на една изтребителна война, вместо да се преклонят пред насилията на един тиранин или чужденец; когато сравнявах, казвам, тия силни синове на Колумба с малодушните и изнежени мои сънародници, срамувах се, че принадлежа към тия изродени потомци на най-великия народ, неспособни да воюват един месец, ако не се хранят три пъти на ден, както е навик в града.
В Терни към нас се присъедини полковник Форбес, англичанин, привърженик на италианската кауза като нас, много смел и много честен воин: той ни настигна с няколко стотин добре организирани мъже.
От Терни продължихме още на север, като прекосихме Апенините първо от едната и после от другата страна, но населението не се отзова на повика ни.
Поради честите бягства оставаше много оръжие, което товарехме на мулета. Обаче прекомерният брой на оръжието и мъчнотиите по пренасянето ни принудиха да го оставим, заедно със снаряженията, на ония сънародници, които сметнахме за по-добри, за да го скрият и запазят за деня, в който ще се почувствуват уморени от срама и теглилата.
Все пак и в незавидното си положение имахме с какво да се гордеем. Бяхме оставили зад себе си околностите на Рим и френските корпуси, които безполезно ни преследваха на известно разстояние, и после бяхме попаднали всред австрийски, испански и неаполски корпуси, които също тъй бяха останали зад нас.
Австрийците ни търсеха навсякъде: от една страна, те знаеха, че положението ни не е особено цъфтящо, а от друга — изгаряха от желание да увеличат славата си, завоювана леко на север, а при това и завиждаха на славата на французите. Че нашата колона се смаляваше всеки ден те знаеха много добре от многобройните шпиони (поповете, неуморни предатели на тая страна, която за свое нещастие ги търпи!). При това поповете, господари на селяните, и самите те все хора от село, бяха най-опитни и подходящи за придвижване нощем и осведомяваха най-подробно неприятеля за завзетата от нас позиция и за всяко наше движение. Напротив, аз знаех много малко за неприятеля, понеже по-голяма част от населението беше паднало духом, бе наплашено и се боеше да не се изложи; така че дори и срещу злато не можех да намеря водачи.