И тъй, водени от опитни водачи (аз съм виждал самите попове с разпятие в ръка да водят срещу нас враговете на страната ми), те винаги ни намираха през деня, понеже ние се движехме нощем; но обикновено ни намираха на силни позиции и не се осмеляваха да ни нападнат. Все пак те ни изморяваха и подтикваха войниците ми към бягство. Така продължи известно време без неприятелят, който ни превъзхождаше извънредно много, да може да нападне и срази малката ни колона. Това показва каква полза можехме да пренесем на отечеството, ако поповете и селяните бъдеха не врагове на националната кауза, а патриоти и надъхани с омраза към чужденците-грабители и крадци.
Корпуси като австрийските, наскоро постигнали победа при Новара, и завоювали цялата северна част на полуострова само с походи, ние държахме нащрек, без те да се осмелят да ни нападнат.
Нека нашите съграждани не се самоизмамват по отношение на селяните. Докато селяните бъдат ръководени от попове и подпомагани от едно безнравствено правителство, те винаги ще бъдат като поповете готови да изменят на националната кауза. При днешното неустановено положение на страната италианското правителство, виновно за какво ли не, но по-реалистично от доктринерите, вместо да се опре на същата тая страна, която то управлява зле и ограбва и която би могла да му даде в изобилие хора и средства, за да се бори срещу всеки насилник, италианското правителство, казвам, се унизява да търси навън съюзници, които никога не могат да бъдат безкористни.
Както казах, при пониженото самочувствие на гражданите и при враждебното поведение на селото, попаднало в ръцете на поповете, нашето положение ставаше много несигурно и ние скоро почувствувахме последиците от възраждащата се реакция във всички италиански области.
Всяка нощ аз бивах принуждаван да променям позицията си понеже ако останех на едно място повече от един ден, неприятелите, много добре осведомени за всяко нещо, щяха да се съсредоточат срещу мене и моите придвижвания щяха да бъдат затруднени. При това, докато австрийците разполагаха с премного водачи, аз не можех да намеря нито един.
До Сан Марино не се случи нищо особено и с австрийците имахме само няколко незначителни схватки.
Едно от най-неприятните за мене неща при отстъплението бяха бягствата, особено на офицерите, между които имаше и неколцина от старите ми другари. Групите бегълци се разпръсваха разюздани из селата и вършеха всякакви насилия. А бяха воини на Гарибалди! Страхливци, които изоставяха свещената кауза на страната си, те естествено се отдаваха на срамни и жестоки действия спрямо жителите. Това ме крайно измъчваше и влошаваше и унизяваше не малко нещастното ни положение. Как можех да преследвам тия престъпни шайки, когато бях заобиколен от врагове? Някои, хванати на местопрестъплението, бяха разстреляни, но това не помагаше, тъй като по-голямата част оставаха ненаказани. Понеже положението стана отчаяно, аз се помъчих да стигна в Сан Марино.
Когато се приближих до седалището на тия превъзходни републиканци, те ми изпратиха една своя депутация. Щом научих за тая депутация, побързах да ида да разговарям с нея.
Докато разговарях с депутацията на Сан Марино, в ариергарда ни се появил един австрийски корпус, който предизвикал такъв смут, че всички или поне повечето хукнали да бягат, без да са видели врага. Като ме уведомиха за тая неочаквана неприятност, аз се върнах назад и намерих разбягалите се хора и своята храбра Анита, която заедно с полковник Форбес правеше най-големи усилия да задържи бегълците. По лицето на тая несравнима жена, чужда на всеки страх, беше изписано възмущение и тя не можеше да се примири с ужаса у тия хора, които малко преди това се бяха сражавали храбро.
В Сан Марино, седнал на стъпалата на една черква извън града, написах приблизително следните думи: „Войници, аз ви освобождавам от задължението да ме придружавате. Върнете се по домовете си, ала помнете, че Италия не бива да остане в робство и позор!“