Правителството на републиката Сан Марино получи от австрийския генерал заповед, която съдържаше неприемливи за нас условия. Тая заповед предизвика благотворно противодействие в духа на войниците ни, които решиха по-скоро да загинат, отколкото да се примирят с позорни договори.
Ние бяхме се споразумели с правителството на републиката да сложим оръжие в неутралната му територия и всеки от нас да се завърне свободно у дома си. Така бяхме се споразумели с това правителство и не искахме да водим никакви преговори с враговете на Италия.
Колкото се отнася до мене обаче, аз нямах намерение да слагам оръжието си. Шепа другари и аз знаехме, че не беше невъзможно да си отворим път и да стигнем до Венеция. Така и решихме. Много скъпа и мъчителна пречка беше моята Анита, в напреднала бременност и болнава. Аз я молих настойчиво да остане в тази страна, дето можеше поне за нея да се осигури убежище и дето жителите се бяха показали към нас много любезни. Напразно! Това смело и благородно сърце се възмущаваше от всяко мое предупреждение и ми налагаше да млъкна с думите: „Ти искаш да ме оставиш“. Реших да изляза от Сан Марино към полунощ и да се добера до някое пристанище на Адриатическо море, откъдето да мога да отпътувам за Венеция. Понеже мнозина от другарите ми бяха решили да ме придружат на всяка цена, особено неколцина смели ломбардцн и венецианци, избягали от Австрия, намерих за благоразумно да изляза извън града с малцина, като дочакам другите на определено място.
През деня скитах из полето да събирам сведения за най-достъпните места на брега. Съдбата, в която винаги съм вярвал, ми изпрати човек, който ми услужи много в тая трудна задача. Галопини, млад смелчага от Форли, се яви пред мене с една двуколка и ми послужи като водач и разузнавач; със светкавична бързина той обхождаше края, дето се намираха австрийците, събираше сведения от местните жители и ми докладваше за всяко нещо. Въз основа на разузнавалията му реших да се отправя за Чезенатико. Галопини намери водачи, които ме придружиха в тая посока. Като влязохме в Чезанатико, заварихме една австрийска гвардия. Австрийците се смаяха при неочакваното ни появяване. Възползувайки се от смущението им, заповядах на неколцина от хората си, които бяха близо до мене на коне: „Слезте и ги обезоръжете“. Тая работа се свърши с мигновена бързина и ние влязохме в селото. След като запряхме стражарите, които, естествено, не ни очакваха в оная нощ, станахме пълни господари на Чезенатико.
Първото нещо, което направих, бе да поискам от общинските власти толкова лодки, колкото ми трябваха за пренасянето на хората ми.
Ала през тая нощ съдбата бе престанала да ме облагодетелствува. В морето се бе извила страхотна буря и вълните при входа на пристанището бяха толкова силни, че беше почти невъзможно да излезем.
Тук ми помогна много моето моряшко изкуство. Ние трябваше непременно да излезем от пристанището, защото денят наближаваше, неприятелите бяха наблизо и за отстъпление ни оставаше само морето.
Отидох на борда на рибарските лодки, заповядах да свържат няколко дебели бордови въжа за две малки корабни котви, свързани една под друга, и се опитах да изляза извън пристанището с една лодка, за да спусна котвите и после да затласкаме напред лодките, теглейки бордовите въжета. Първите опити бяха безплодни. Напразно някои скочиха в морето, за да тласкат срещу вълните: напразно подтиквахме с обещания гребците: едва след няколко и то много мъчителни опити успяхме да отнесем котвите на необходимото разстояние и да ги пуснем. На връщане оставихме бордовите въжета да се развиват. Обаче като стигнахме до последното въже, което беше тънко и прогнило, то се скъса и целият ни труд пропадна. Естествено трябваше да почнем отново. Това можеше да подлуди човека. Аз трябваше да се върна на борда на лодките: да търся други въжа, други котви, и то със сънливи и отпуснати хора, които трябваше да удряме, за да ги накараме да се раздвижат и да ни дадат необходимото. Най-сетне опитахме пак: тоя път бяхме по-щастливи и можахме да хвърлим котвите на необходимото разстояние.
Разпределихме хората в тринадесет лодки. Полковник Форбес напусна брега последен, понеже през всичкото време, докато траяха приготовленията, той се намираше при входа за селото откъм сушата, дето бе издигнал барикади, за да отблъсне неприятеля, в случай че се появеше.
След като всички лодки излязоха извън пристанището, с всички хора на борда, разпределихме хранителните припаси, които бяхме взели от общинските власти. Аз дадох някои напътствия на хората си, като им объпнах внимание, че ще трябва да плават по възможност вкупом, и се отправихме към Венеция.