Когато отплавахме от Чезенатико, денят бе вече настъпил; времето се бе подобрило и духаше благоприятен вятър. Ако не бях натъжен от състоянието на Анита, която страдаше извънредно много, след преодолените вече мъчнотии, когато бяхме на пътя на спасението, можех да нарека нашето положение щастливо; по страданията на скъпата ми другарка бяха много тежки, а още по-тежка беше моята мъка, че не мога да и помогна.
Поради ограниченото време, с което разполагахме, и поради мъчнотиите, срещнати при излизането ни от Чезенатико, аз не можах да се занимая с хранителните припаси. Тая грижа бях предоставил на един офицер, който бе събрал каквото можеше да събере. Естествено от едно непознато село, при това нападнато неочаквано и нощем, той е могъл да събере малко припаси, които разпределихме между лодките.
Най-много ни липсваше вода. А моята страдаща жена изпитваше страшна жажда несъмнен признак на болезненото й състояние. Изморен от непосилния труд, аз също чувствувах жажда, а водата за пиене беше съвсем малко. През останалата част на деня ние плавахме на известно разстояние край италианския бряг на Адриатическо море, при благоприятен вятър. Нощта също тъй беше хубава. Имахме пълнолуние. Посрещнах с неприятно чувство изгрева на другарката на моряците, която толкова пъти бях съзерцавал с благоговението на обожател. Никога не бях я виждал тъй хубава, както през тая нощ, когато тя се показа злокобна за нас!
Източно от нос Горо се намираше австрийската ескадра, която сардинското и бурбонското патриотични управления бяха оставили непокътната и господарка на Адриатическо море. От рибари знаех за съществуването на тая ескадра, може би пуснала котва зад поменатия нос, но моите сведения бяха несигурни. Като продължихме пътя си за Венеция, първият плавателен съд, който забелязахме бе един бригантин, струва ми се „Ориент“; той пък ни забеляза при залез слънце. Щом ни откри, той се насочи към нас. Погрижих се да уведомя другарите да кривнат малко наляво към брега, за да излязат така, колкото е възможно, от линията на луната, в светлината на която за неприятеля беше по-лесно да открие нашите лодки. Тая предпазливост не ни помогна, понеже нощта беше светла като никога и неприятелят не само че ни виждаше, но започна отдалеко да стреля и да пуска ракети, за да даде знак на ескадрата за нас и за приближаването ни. Аз се опитах да мина между неприятелските кораби и брега, без да обръщам внимание на стрелбата, ала моите другари, изплашени от грохота на оръдията и от растящото число на неприятелските кораби, се върнаха назад; понеже не исках да ги оставя, върнах се и аз. Денят ни завари в залива на нос Горо, обкръжени от неприятелските кораби, които продължаваха да ни обстрелват. С мъка забелязах, че няколко от лодките ни се бяха предали. Понеже неприятелят разполагаше с много повече платноходи от нас, невъзможно беше да се върнем назад или да продължим напред; не ни оставаше нищо друго, освен да се отправим към брега. Там стигнахме само с четири лодки, преследвани от разни неприятелски лодки и обстрелвани от корабите. Другите наши лодки бяха в ръцете на неприятеля.
Предоставям на читателя да си представи какво е било положението ми през ония мъчителни моменти. Моята нещастна жена беше на умиране. Неприятелят ни преследваше откъм морето с оная устременост, която произтича от леката победа. При това ние се бяхме отправили към бряг, дето с много голяма вероятност можехме да намерим други и многобройни неприятели, не само австрийци, но и хора на папата, обхванати по онова време от бясна реакция.
Каквото и да се случеше, ние се приближихме до брега. Аз поех скъпата си другарка на ръце, слязох от лодката и я сложих на земята. На другарите си, които ме запитваха с поглед какво да правят, казах да тръгнат поотделно и да търсят убежище и изобщо да се отдалечат от мястото, дето се намирахме, тъй като скоро щяха да пристигнат неприятелските лодки. За мен беше невъзможно да продължа по-нататък, понеже не биваше да оставям умиращата си жена.
Останах с Анита и с поручик Леджиеро, моя неразделен другар, близо до морето в една нива, засята с царевица. Последните думи на другарката на сърцето ми бяха за децата и; тя предчувствуваше че няма вече никога да ги види.
Постояхме известно време в нивата, като се колебаехме какво да правим. Най-сетне казах на Леджиеро да навлезе малко във вътрешността, за да открие някоя къща.
Той, какъвто сърцат беше винаги, се запъти веднага към вътрешността. Аз останах да чакам и не след много чух да се приближават хора. Изскочих от убежището и видях Леджиеро, придружен от едно лице, което познах веднага и чиято поява ме зарадва извънредно много. Беше полковник Нино Боне, един от отличните ми офицери, ранен при обсадата на Рим, дето той бе изгубил и един храбър брат. Беше се върнал у дома си, за да се лекува. Нищо по-хубаво не можеше да ми се случи от срещата с тоя брат по оръжие. Той живеел в тоя край, дето се намирало неговото стопанство. Чул оръдейната стрелба и като допуснал, че ще слезем на сушата, приближил се до морския бряг, за да ни намери и ни помогне. Смел и умен, Боне, излагайки се на голяма опасност, потърсил и намерил когото търсеше. Аз му се доверих напълно и благодарение на това се спасих. Той веднага предложи да идем в една къщичка в околностите, за да облекчим моята нещастна другарка. Тръгнахме, като подкрепяхме двамата Анита, и с мъка стигнахме до къщичката на бедни хора, дето намерихме вода, най-необходимото за болната, и не си спомням още какво. От тая къщичка отидохме в къщата на сестрата на Боне, която бе много любезна. Оттам прекосихме част от долините на Комакио и доближихме Мандриола, дето трябваше да намерим лекар. Стигнахме в Мандриола; Анита лежеше върху един дюшек в колата, с която я бяхме пренесли. Тогава казах на лекаря Занини, който пристигна току с нас: „Гледайте да спасите тая жена“. Той ми отвърна: „Да я сложим на легло“. Четиримата хванахме по един ъгъл от дюшека и я пренесохме на леглото в една стая, която се намираше до началото на една стълбичка. Когато слагахме жена ми в леглото, стори ми се, че забелязах на лицето и сянката на смъртта. Опитах пулса и… Сърцето и вече не биеше. Майката на децата ми, която обичах толкова много, бе труп! Щом ме видеха, те първо щяха да ме запитат за нея!