Веднъж, като лежахме с другаря Леджиеро от едната страна на един шубрак, от другата минаха австрийци, които смутиха донякъде тишината на гората и спокойните ни размишления. Те минаха на малко разстояние от нас и предмет на оживения им разговор, разбира се, бяхме ние.
От гората ни пренесоха в Равена, в една къща извън градската врата, чието име не си спомням; както винаги, и там бяхме обградени със същите грижи и със същата любезност.
От Равена ни отведоха към Червия, в чифлика на един приятен човек, чието име не си спомням. Там прекарахме два дни и после се отправихме към Форли.
От Форли, дето прекарахме само една нощ, продължихме за Апенините, придружени от водачи.
Пътем трябва да отбележа, че никой от романците не е способен на издайничество, и когато приемат някой изгнаник, те го пазят като нещо свято. Продължителното владичество на най-поквареното правителство не е могло да развали характера на това мъжествено и благородно население. Управлението от крадци (1872), заместило безобразното управление на поповете, не познава тия хора, попаднали за нещастие под администрацията му, и ги измъчва безогледно. То ще разбере грешката си в деня, когато от Сицилия и от Романя до Алпите му поискат сметка.
Минахме границата на Романя и навлязохме в Тоскана. И в тая част на Италия намерихме същия интерес, същата любезност. Между другите, някой си Анастаси ни прие и ни пази в една своя къща в планините. После един свещеник! Истински ангел пазител на изгнаниците, той ни потърсил, намери ни и ни отведе в къщата си в Модилиана. Тук ще припомня онова, което вече много пъти съм казвал: аз мразя фалшивия порочен характер на свещеника изобщо, но откъсна ли индивида от социалното му положение на измамник и спра ли се на човека, аз го ценя като всеки друг човек.
Отец Джовани Йерита от Модилиана беше истински свещенослужител на Христа. Разбира се, под Христос тук разбирам добродетелния човек и законодател, а не оня Христос, когото поповете са превърнали в господ, за да прикриват зад него безнравствеността и лъжата в живота си. Когато някой преследван от поповете попадаше в тия места, отец Джовани Верита смяташе за свой дълг да го закриля, да го храни и да го избави от преследванията. Той бе спасил така стотици ромамци, които намираха убежище на тосканска земя. Осъдени от неумолимата ярост на духовенството, те гледаха да се прехвърлят в Тоскана, чието управление, макар и не добро, беше поне по-малко престъпно от управлението на поповете.
Освен това заточенията сред онова нещастно и смело население бяха чести и аз навсякъде при странствуванията си съм срещал изгнаници-романци, от които съм чувал да благославят името на истински благочестивия свещенослужител.
В къщата на дон Джовани в Модилиана прекарахме два дни. Уважението и предаността, на които той се радваше, служеха като охрана на гостолюбивото му жилище. По-късно сам той ни отведе през Апенините, с намерение да вървим по височините, за да се прехвърлим в сардинските държавици.
Като стигнахме в околностите на Филигари, една вечер нашият благороден водач ни остави на едно осамотено място и отиде да търси друг водач. При тези обстоятелства се породи едно недоразумение, което ни отклони от скъпата компания на нашия закрилник. Един водач, изпратен от него, може бп сънен, понеже беше късно, се заблудил из пътя и не дойде навреме. Влязохме в селцето, когато дон Джовани бе излязъл вече оттам, за да ни настигне, обхванат от нетърпение поради закъснението на водача, и бе тръгнал по друг път. На разсъмваме се озовахме на пътя, който води от Болоня за Флоренция, и естествено не можехме да останем повече на такова открито място. Тогава решихме да намерим кола и да се отправим към Флоренция. Разделихме се с мъка с благородния човек, който ни бе придружавал и закрилял дотогава.
Когато потеглихме към столицата на Тоскана, денят бе вече настъпил. Из пътя се натъкнахме на един австрийски корпус, който отиваше, от Флоренция за Болоня: като не ни оставаше какво друго да правим, ние си дадохме благовиден и смирен вид и продължихме към западния склон на Апенините.
Когато стигнахме до едно ханче от лявата страна на пътя, коларят спря и намерихме за сгодно да останем на това място. Влязохме в ханчето, освободихме коларя и си поръчахме кафе. Аз седнах на една пейка вляво от входа, до една дълга маса, каквито обикновено има в подобни заведения. Понеже бях малко уморен, докато чакахме кафето, облегнах се на масата, унесен в дрямка. Леджиеро ме бутна с пръст по рамото, събуди ме и погледът ми се сблъска с малко приятните лица на някакви хървати, които бяха нахлули в ханчето. Беше друг неприятелски корпус или може би част от оня, който бяхме срещнали из пътя. Отпуснах отново глава върху ръцете си, като си дадох вид, че не съм видял никого. След като бе услужено на господарите и те напуснаха ханчето, ние изпихме кафето си. После прекосихме пътя и вдясно намерихме, убежище в една селска къща.