След като си поотпочинахме и събрахме необходимите сведения, отправихме се към Прато с намерение да стигнем лигурската граница. Вървяхме през по-голямата част на деня и стигнахме в една долина, дето се спряхме да пренощуваме в някаква страноприемница.
Там заварихме един млад ловец от Прато, който, изглежда, познаваше местността и беше в близки отношения със стопаните. Младежът беше спретнат, държеше се свободно и лицето му беше едно от ония открити и честни лица, които мъчно лъжат. Аз го загледах известно време така, че да разбере, че желая да говоря с него и го доближих; след като разменихме по няколко думи, открих му името си и веднага се убедих, че не съм се измамил. Като чу името ми, младежът от Прато се развълнува и в очите му блесна желание да ми помогне. Той ми каза: „Отивам в Прато, който е на няколко мили оттук; ще говоря с приятелите си и веднага ще се върна“.
Действително той се върна бързо и ни отведе в Прато, дето неговите приятели начело с адвоката Мартини бяха поръчали да се приготви кола, която трябваше да ни пренесе по пътя за Емполи, Коле и пр. към тосканските Мареме (блатливи крайбрежия — б.пр.). Там, препоръчани на други добри италианци, ние щяхме с голяма вероятност да намерим лодки, за да се доберем до някоя точка на лигурската земя.
Решението си да ни отправят към Мареме честните родолюбци от Прато обосноваваха с наличието на строгите наблюдателни пунктове по сардинската граница, поддържани от управлението на дука, за да попречи на многобройните тогава политически компрометирани лица, които търсеха спасение отвъд западната граница, да преминат в оная италианска земя, дето австрийското насилничество не трябваше никога да намери поле за дивата си жажда за грабежи и убийства.
Нашето пътуване от Прато до Мареме бе наистина особено. Ние прекосихме доста път в затворена кола, като се спирахме от спирка на спирка, за да сменяме конете. В някои селища престоите ни биваха извънредно дълги, понеже нашите колари не бързаха като нас. Така че любопитните имаха възможност да се навъртат около колата ни; при това на няколко пъти бяхме принудени да слизаме, за да се храним, или за друго, тъй като трябваше да прикриваме изключителното си положение. Естествено в малките села бяхме в устата на безделниците, които правеха хиляди догадки върху личността ни, още повече, че трудните времена на една ужасна реакция ни обграждаха със съмнения. Особено в Коле, днес патриотично и напредничаво село, бяхме обградени от тълпа, която не пропусна да прояви подозрение и враждебност към физиономиите ни, които съвсем не издаваха кротки и равнодушни пътници. Ала освен непристойните ругатни, които ние, естествено, се направихме, че не чуваме, друго нема.
За съжаление, още бяхме във времена, когато поповете разправяха на хората, че либералите са сган от убийци (1849 г.). Ала няколко години по-късно в същото село ме приеха с възторжена любезност, която няма да забравя през целия си живот.
Минахме под стените на Волтера, дето се намираше тогава Гуераци с част от политически провинените лица от Тоскана, и се ограничихме само да нахлузим шапки върху очите си. Първото сигурно убежище, което стигнахме близо до Мареме, бе Сан Далмацио. Настанихме се у дома на доктор Камило Серафини, благороден мъж и истински италиански патриот, надарен с необикновена смелост.
У дома на Серафини прекарахме няколко дни. После ни заведоха в една баня, собственост на един роднина на Мартини. Оттам ни заведоха в дома на Гуелфи, по-близо до морето. Навсякъде ни бе засвидетелствувано гостоприемство, заслужаващо най-голяма признателност.
Между това тия благородни приятели поведоха преговори с един генуезки рибар да ни откара в Лигурия. Един прекрасен ден няколко младежи от тия места, въоръжени с двуцевки пушки като ловците от Равена и като тях силни, пъргави и смели, дойдоха в дома на Гуелфи, дадоха на двама ни по една пушка като тяхната и ни отведоха през гориста местност към морския бряг, на няколко мили източно от Фолоника, пристанище за товарене на въглища в Стербинския залив. Там ни чакаше една рибарска лодка и ние напуснахме брега, трогнати от предаността на младите ни освободители.
От Стербинския залив се отправихме за остров Елба, дето трябваше да се товарят сечива и хранителни припаси. Част от деня и цялата нощ прекарахме в пристанището Лонгоме. Оттам, по тосканското крайбрежие, стигнахме до ливорийското пристанище и без да се спираме, продължихме на запад.