Аз не се съмнявах в лошия прием, който под влияние на правителството ме очакваше в сардинските държави, и ми хрумна да поискам убежище на борда на един английски кораб, който бе пуснал котва в ливорнийското пристанище. Ала моето желание да видя още веднъж децата си, преди да напусна Италия, дето повече не можех да остана, надделя и към края на септември слязох на пристанището Венере.
От пристанището Венбре до Киавари не ни се случи нищо особено. В Киавари гостувахме у братовчеда ми Бартоломео Пучи. Бяхме чествувани от доброто семейство на роднината ми, както и от гражданите на Киавари и от многобройните ломбардци, които се бяха приютили в тоя град след сражението при Новара. Но генерал на Мармора, тогава кралски комисар в Генуа, като се научил, че съм пристигнал, заповядал да бъда преместен в Генуа, придружен от един преоблечен полицейски началник.
Не намерих нищо особено в постъпката на генерал на Мармора: той беше оръдие на преобладаващата тогава в страната политика, при това много доверено оръдие, и естествено не можеше да не бъде против всекиго, който като мене носеше белега на републиканския печат.
Затвориха ме в една килия в дукския дворец в Генуа и после ме отведоха нощем на борда на военния кораб „Сан Микеле“. Трябва да призная, че и на двете места се държаха добре към мен.
Поисках само да ми дадат двадесет и четири часа, за да отида да прегърна децата си, като обещах, че след това ще се завърна. Разчитайки на думата ми, на Мармора, ми разреши.
Не зная дали на борда на парахода „Сан Джорджио“, който ме отнесе в Ница, имаше преоблечени агенти, но в Ница положително полицията беше предварително уведомена и при пристигането ми стражарите бяха нащрек. Поради навиците на кралските власти аз влязох с няколко часа по-късно; така че можах само да отида в Кавас, дето се намираха децата ми, да прекарам там нощта и веднага да отпътувам.
Свиждането с децата ми, които бях принуден да оставя кой знае за колко време, ме натъжи извънредно много. Вярно е, че те оставаха в приятелски ръце: двете момчета при братовчеда ми Аугусто Гарибалди, а моята малка Тереза при съпрузите Дейдери, които я гледаха като своя. Аз трябваше да се отдалеча за неопределено време: да, за неопределено време, защото ми бе предложено да си избера място за изгнание. Тук не трябва да премълча мъжествената защита, която поеха за каузата ми народните представители от левицата на пиемонтското народно събрание. Баралис, Борела, Валерио, Броферио издигнаха мощен глас в моя полза и ако не успяха да ме изтръгнат от изгнанието, те успяха положително да ме изтръгнат от нещо по-лошо. Както винаги жаждата за кръв у австрийско-попската партия беше ненаситна, а тая партия беше силна навсякъде в полуострова.
За място на изгнанието си избрах Тунис. Моята надежда в по-добрите съдбини на Италия ме накара да избера по-близко място. В Тунис се намираха Кастели от Ница, приятел от детските ми години, и Педриани, приятел от 1834 г. и другар при първото ми осъждане на изгнание.
И тъй, за Тунис отпътувах с военния кораб „Триполи“. В Тунис управлението, по внушение на Франция, отказа да ме приеме и трябваше да сляза на остров Магдалена, дето прекарах около двадесет дни.
Смешно! Намериха се хора, които ме обвиниха пред сардинското управление или самото управление си го измисли, че съм кроил бунтове в този остров, дето половината от населението по онова време беше на кралска служба или на пенсия. Във всеки случай населението се отнасяше много добре към мене.
От Магдалена отпътувах с военния бригантин „Колумб“ за Гибралтар. Английският управител на тая крепост ми даде шестдневен срок, за да се отдалеча. Колкото голяма беше обичта и признателността, които винаги съм хранил към благородния английски народ, толкова тази постъпка мп се стори неучтива, дребнава и недостойна.
ИЗГНАНИЕ
Ако ритникът върху падналия беше даден от някой подлец, от някой хилавец, както и да е. Но от представителя на Англия, убежище на всички изгнаници! Това ме нарани чувствително.
Трябваше да се махна от Гибралтар, на макар и в морето да се хвърля. По съвета на някои приятели, реших да мина пролива и да потърся убежище в Африка при господин Г. В. Карпенето, сардински консул в Танжер. Той ме прие и гостувах у дома му шест месеца с другарите си, офицерите Леджиеро и Кочели.
В Танжер при благородния Карпенето минах спокоен и щастлив живот, естествено доколкото може да бъде спокоен и щастлив животът на един италианец изгнаник, далеч от близките и отечеството си.
Поне два пъти седмично ходехме на лов. После един приятел постави на мое разположение лодка, с която ходехме да ловим риба. Любезното гостоприемство, на което се радвах у дома на господин Марей, английски вицеконсул, ме откъсваше от време на време от самотията ми. И тъй, животът, който прекарах в продължение на шест месеца в Танжер, ми се стори толкова щастлив, колкото ужасен беше предходният период.