От Лондон отидохме в Нюкастл, натоварихме каменни въглища и се отправихме за Генуа, дето пристигнахме на 10 май същата година.
Понеже ревматичните ми болки се бяха появили отново, в Генуа ме пренесоха у дома на приятеля Пауло Ауджиер, дето прекарах петнадесет дни. После отидох в Ница, дето най-сетне след петгодишно изгнание имах щастието да прегърна децата си.
Времето, протекло от пристигането ми в Генуа през май 1854 г. до отпътуването от Капрера през 1859 г., не представлява никакъв интерес. Прекарах го отчасти в пътуване по море, отчасти в работа в малкото си имение на остров Капрера.
ВРЪЩАНЕ КЪМ ПОЛИТИЧЕСКИЯ ЖИВОТ
През месец февруари 1859 г. бях повикан в Торино от граф Кавур чрез Ла Фарина. В политиката на сардинското правителство, което тогава водеше преговори с Франция и беше склонно да воюва с Австрия, влизаше и задачата да котка италианския народ. Манин, Палавичино и други видни италианци се стремяха да приближат нашата демокрация до савойската династия, за да постигнат със съдействието на по-голямата част от националните сили обединението на италианския народ - многовековна мечта на изтъкнатите умове на полуострова.
Вярвайки, че съм запазил известно обаяние сред народа, граф Кавур, тогава всемогъщ, ме повика в столицата и, разбира се, намери в мое лице привърженик на намерението си да воюва с един вековен враг на Италия. Вярно е, че неговият съюзник не ми вдъхваше доверие, но какво да се прави - трябваше да го понасям.
Човек трябва да се черви, но все пак да го изповяда: с Франция като съюзница се воюва весело; без нея не можеше дори и на сън да се воюва! Такова беше мнението на по-голямата част от тия изродени синове на великия народ. И то защото не умееха и не искаха да използуват разполагаемите национални сили и защото каузата на нашата нещастна страна винаги е била в ръцете на престъпници или доктринери, свикнали да разсъждават надълго и нашироко, ала не и да действуват смело.
Народ, който е готов да не превива коляно пред чужденеца, е непобедим. И не е необходимо да отиваме далеч да търсим примери, които доказват това: Рим, след като загубва три големи битки и когато неговият страхотен победител е при вратите му, заповядва легионите му да дефилират пред очите на Анибал и ги изпраща в Испания! Нека се намери подобен пример в историята на която и да било страна! И щом сме родени на земята на такива чудеса, с вдигнато чело можем да се отнесем презрително към дързостта на чужденеца.
От правителствените хора видях само Кавур в Торино. Идеята да се воюва с Пиемонт против Австрия не беше нова за мене; не беше нова също тъй и идеята да накарам да млъкне всяко политическо убеждение с цел да се създаде на всяка цена Италия.
Тъй като републиката е невъзможна (поне засега - 1859 г.) било поради развалата, която владее сегашното общество, било поради солидарността между съвременните монархии, и тъй като се представи удобен случай да се обедини полуостровът чрез комбинирането на династически сили с народни, то аз се съгласих безусловно.
След като постоях няколко дни в Торино, дето трябваше да служа като примамка за италианските доброволци, аз разбрах с кого имам вземане-даване и какво се нека от мене. Изпитах огорчение от това, но какво да се прави? Пред две злипи трябваше да се избере по-малката и понеже не можех да извърша всичкото добро, трябваше да постигна малкото, което можеше да се извърши за нашата нещастна страна.
Гарибалди трябваше да се показва за миг, да се показва и да не се показва - доброволците, трябваше да знаят, че той се намира в Торино, за да ги събира, но в същото време, от Гарибалди се искаше той да се крие, за да не засенчва дипломацията! Какво положение! Да призовеш доброволци и то много, за да командуващ после най-малкия възможен брой от тях, и то тъкмо ония, които са най-малко годни за оръжие!
Доброволците се стичаха, но не биваше да ме виждат. Създадоха се двата сборни пункта в Кунео и Савилиано, а мене ме изпратиха в Риволи, към Суза.
Ръководенето и организирането на корпусите беше поверено на генерал Чалдини. Командуването на Кунео бе възложено на Козенц, на Савилиано — на Медичи, и два мата отлични офицери, които, образуваха първи и втори полк, база и гордост на алпийските стрелци. Пак в Савилиано се образува и трети полк, съставен от същите елементи, но той не се отличи като първите по вина на началника си.