И тъй, Виктор Емануил беше възпрепятствуван (ако всичко това не беше примка) в добрите си намерения и беше принуден пак да отстъпи пред самовластието на Кавур, както беше сторил в началото на войната, когато бе заповядал да се увеличат силите ми с полка на алпийските стрелци, които ми бяха изпратени чак след свършването на войната.
Аз очаквах от краля да направи нещо, както се бяхме споразумели: ако не разреши изрично действията ми, то поне мълчаливо да ги приеме, като остави върху мене цялата отговорност за тях; при това аз бях готов, ако потрябва, дори и да не предприемам нищо. Аз се подчинявах на всичко това и бях готов на всякаква развръзка. Ала нищо не дойде! Най-сетне изпратих майор Корте при Виктор Емануил и тогава бях повикан в Торино. Като стигнах в столицата, аз се явих пред краля и веднага забелязах промяната, станала в него от последното ми съвещание насетне. Той ме прие с обичайната доброта, но с няколко думи ми даде да разбера, че исканията отвън го принуждавали да се придържа към статуквото и че смятал за по-добре да ме държи за известно време настрана.
Кралят пожела да приема чин във войската; отказах, като му благодарих за честта, ала приех хубавата ловна пушка, която той поиска да ми подари и която ми изпрати чрез капитан Треки от моя генерален щаб, когато аз вече бях в един вагон на влака за Генуа. Пристигнах в Генуа, от Генуа в Ница, където прекарах три дни с децата си и се върнах в Генуа, за да отпътувам с парахода, който щеше да тръгне за Мадалена на 28 ноември 1859 г.
Багажът ми беше на борда и аз вече се тъкмях да отпътувам, когато в къщата на приятеля ми Колети, където се намирах в момента, се яви пред мене една депутация от знатни генуезци с кмета на града, господин Моро, които ми заявиха, че отдалечаването ми щяло да бъде едно зло при тия обстоятелства. Аз склоних да остана и приех гостоприемството, предложено ми от приятеля Леонардо Касталди в една вила в Сестри, където прекарах няколко дни. През това време се говореше за подвижни национални гвардии и полковник Трю ми каза, че кралят желаел да ме види, за да комбинира нещо във връзка с това.
Като стигнах в Торино, срещнах се с краля, който към мене бе винаги добър; срещнах се и с министъра Ратаци, който ми вдъхна малко доверие. Споразумях се с двамата да бъда натоварен с организирането на подвижната национална гвардия в Ломбардия. Аз се задоволих с това положение поради две причини: първата беше тая, че ще мога да подготвя един добър контингент за войната, в която Италия трябваше по необходимост пак да се потопи; втората - че ще мога да настаня в тия подвижни гвардии мнозина от братята си по оръжие, по-голямата част от които скитаха без хляб.
Понеже се съмнявах, че ще успея да постигна поставената ми задача и понеже бях по-скоро противник на всяко сдружение, което не беше сдружение на целия народ, отначало аз отказах да приема и щеше да бъде по-добре, ако бях постоянствувал в това решение; ала след като ме подтикнаха отново и ми дадоха да разбера, че ако успея, можеше да се извърши голямо добро, най-сетне приех. Реши се да се учреди едно сдружение, което под името „Въоръжен народ“ трябваше да събере всичките други сдружения.
Дотук работите вървяха отлично. Всички лица от различните сдружения, които се явяваха пред мене, съчувствуваха на идеята за сливането и даваха вид, че са доволни от нея.
Едно събрание на сдружението „Свободен съюз“ трябваше да одобри помирителния акт, но същите ония, които пред мене се показаха доволни от предложеното сближение, защитиха съвсем различни идеи и под един или друг предлог заявиха, че помирението е невъзможно. Аз открай време съм си мислил и все повече съм се убеждавал, че ние, италианците, можем да се разберем само ако заиграе тоягата. И тъй, всичките усилия пропаднаха, стана дори по-лошо - чуждите посланици, силни благодарение на слабостта на управлението, или, както се разправяше, подтикнати от Кавур и Бонапарт, който тогава беше всемогъщ, поискаха обяснения, вследствие на което министерският кабинет, без Ратаци, си подаде оставката. Предлогът беше въоръженият народ, мобилизирането на националната гвардия и, ако ми е позволена толкова самомнителност, моята скромна личност, забъркана във всичко това.
Кралят ме повика и ми каза, че трябва да се откажа от всички проектирани идеи.
ТРЕТИ ПЕРИОД
ВОЙНАТА В СИЦИЛИЯ. МАЙ 1860 ГОДИНА