На тринадесети май пристигнахме в Салеми, дето ни посрещнаха добре и дето започнаха да се присъединяват към нас ядрата на Санта Анна д’Алкамо и на други доброволци от острова.
На четиринадесети завзехме Вита или Сан Вито и на петнадесети започнахме да виждаме неприятеля, който, заел Калатафими и уведомен за приближаването ни, бе разгънал по-голямата част от силите си по височините, наречени „Плачът на римляните“.
КАЛАТАФИМИ, ПЕТНАДЕСЕТИ МАИ 1860 ГОДИНА
Зората на петнадесети май ни завари в добър ред по височините на Вита и след малко неприятелят, за когото знаех, че е в Калатафими, започна да излиза в колона по посока към нас.
Срещу хълмовете на Вита са разположени височините „Плачът на римляните“, върху които неприятелят разгъна колоните си. Откъм Калатафими тези височини имат слаб наклон. Неприятелят ги изкачи лесно и се разположи по върховете, които откъм Вита са страхотно стръмни.
Понеже ние заемахме противоположните височини на юг, можах да открия всичките позиции, заети от бурбонците, докато те едва можеха да забележат веригата от стрелци, съставена от генуезките карабинери, под заповедите на Мосто, които прикриваха нашия фронт. (Нашите дружини бяха назад, прикрити и ешелонирани). Нашата бедна артилерия беше разположена вляво от нас на пътя, под командата на Орсини, който все пак даде няколко добри изстрела. Така че неприятелите и ние заемахме много силни позиции едни срещу други и бяхме разделени от доста пространни вълнообразни равнини, по които се мяркаха малки чифлици. Изгодно беше да дочакаме неприятеля на собствените си позиции. Бурбонците, възлизащи на около две хиляди души, с няколко оръдия, като забелязаха малко хора от нашите, без униформа и смесени със селяни, се придвижиха напред самоуверено с няколко вериги стрелци, със съответните подкрепления и две оръдия. Като се приближиха на разстояние колкото изстрела на пушка, те откриха огън с карабините и оръдията си, като продължаваха да напредват към нас.
Заповедта сред Хилядата беше да не се стреля и да се дочака неприятелят наблизо, въпреки че смелите лигурци вече имаха един убит и мнозина ранени. Едно изтръбяване на американската утринна заря спря неприятеля като по чудо. Той разбра, че няма работа само с ядрата на пичиотите (младежи от Сицилия - б.пр.) и неговите вериги понечиха да се върнат назад. Тогава за пръв път войниците на деспотизма се изплашиха от „авантюристите“ (така ни наричаха нашите врагове).
Тогава Хилядата пристъпиха към нападение: генуезките карабинери начело и с тях отбор дружина от младежи, които изгаряха от нетърпение да се счепкат по-скоро с неприятеля.
Задачата на нападението беше да се прогони неприятелският авангард и да се овладеят двете оръдия — нещо, което бе изпълнено с устрем, достоен за борците на италианската свобода; обаче не и да бъде нападната фронтално страхотната позиция, заета от многобройните бурбонци. Но веднъж хвърлили се срещу неприятеля, кой можеше да спре тия пламенни и смели доброволци? Напразно тръбите дадоха знак за спиране: нашите не го чуха и постъпиха като Нелсон при Копенхаген.
Нашите останаха глухи на сигнала на тръбите да се спрат и гониха неприятелския авангард на щик, докато го смесиха с основното ядро на силите му. Нямаше време за колебание: ако се забавехме, щяхме да изгубим шепата храбреци. И тъй, веднага пристъпихме към общо нападение. Целият корпус на Хилядата, придружен от няколко смели сицилианци и калабрийци, се отправи с бърза крачка да подкрепи другарите си.
След като се оттегли на височините, където се намираха неговите резерви, неприятелят се задържа и защити позициите си с упоритост и храброст, достойни за по-добра кауза. Най-опасната част от пространството, което трябваше да минем, беше равната долина, която ни разделяше от неприятеля. Там заваляха снаряди и куршуми, които нараниха двеста наши хора. Като стигнахме в подножието на Римската планина, бяхме вече почти прикрити от ударите на неприятеля; на това място Хилядата, намалели донякъде, се събраха с авангарда.
Положението беше върховно: трябваше да победим. С такова решение започнахме да изкачваме първата тераса под град от куршуми. Не си спомням числото на терасите, които трябваше да преминем, докато стигнем до върха на височините, но във всеки случай бяха доста. И при всяко преминаване от една тераса до друга, тъй като трябваше да излезем на открито, над нас се изсипваше ужасна градушка от куршуми. Заповедта да се дават малко изстрели подхождаше за оня вид „кримки“, подарени ни от сардинското правителство, които почти винаги отказваха да се възпламеняват; и при този случай голяма бе услугата на смелите синове на Генуа, които, въоръжени с добрите си карабини и упражнени в стрелба, поддържаха честта на оръжието.