Новара, Кустоца, Лиса и може би и Ментана, въпреки голямото неравенство в средства и сили, бяха нещастие за Италия не толкова поради загубите ни в хора и средства, колкото поради високомерието, с което се изпълниха от победите си нашите врагове, които положително не струват повече от италианците, но които, понеже ще трябва още да се бием с тях, ще дойдат при нас като при лесна плячка, като при хора, които могат да бъдат блъскани с приклада на пушките.
ОТ КАЛАТАФИМИ ЗА ПАЛЕРМО
Калатафими, опразнен от неприятеля, завзехме на 16 май 1860 г. По-голямата част от ранените пренесохме във Вита. В Калатафими заварихме най-тежко ранените от неприятеля, към които се отнесохме братски.
На 17 май пристигнахме в Алкамо, важен град, дето бяхме посрещнати с голямо въодушевление. В Партинико народът беше бурно възторжен. Този народ е бил много измъчван от бурбонските войници преди битката при Калатафими. Обаче след битката, когато бурбонците се върнали, прогонени в града, народът се нахвърлил върху тях, избил колкото можал и преследвал оцелелите към Палермо. Жалка гледка! Ние заварихме по улиците трупове на бурбонски войници, разкъсани от кучета! Това бяха трупове на италианци, които, ако бяха израснали като свободни граждани, щяха да послужат с полза на каузата на потиснатата страна и нямаше да завършат земния си път разкъсани от собствените си братя с такава ярост, която би ужасила дори хиените!
От хубавите равнини на Алкамо и на Партинико колоната се изкачи през Борджето на Ренското плато, което господствува над Златната долина (долината на Палермо, която изглежда позлатена по времето, когато зреят портокалите) и над прекрасния бунтовнишки град. Ако Италия имаше половин дузина градове като Палермо, чужденецът нямаше да тъпче земята ни и положително правителствата на полицаите и шпионите щяха да вървят по правия път или дявол щеше да ги вземе.
Едно ядро от храбреци, водено от Тюкери и Мисори, напредваше като авангард. В него влизаха Нуло, Енрико Кайроли, Вико Пелицари, Тадей, Поджи, Скопини, Узиел, Перла, Гнеко и други храбреци, чиито имена, за съжаление, не си спомням. Това ядро, избрано измежду Хилядата, нямаше броя, барикадите, оръдията, които наемниците на Бурбона бяха струпали около Порта Термини. То се хвърли върху неприятелските аванпостове при Адмиралския мост, прогони ги и продължи по-нататък.
Гордият авангард премина вихром барикадите при Порта Термини, и колоните на Хилядата и ядрата на пичиотите го следваха отблизо, като се надпреварваха в геройство.
Нищо не помогна крепката съпротива на многобройните неприятели по всички точки, не помогна стрелбата на артилерията от суша и море, нито пък повлия с нещо върху хода на борбата дружината стрелци, настанени в господствуващия манастир Сант Антонио, покрай който на близко разстояние минаваха нападателите. Нищо не помогна: победата се усмихна на смелостта и справедливостта и в късо време средището на Палермо бе завладяно от воините на италианската свобода.
Населението беше съвсем невъоръжено и в началото не можеше да се излага на обстрелванията, които бяха страхотни, понеже действуваше не само артилерията на войската и на укрепленията, но и артилерията на бурбонския флот, която просто метеше улиците. Всеки знае, че когато артилеристите могат да обстрелват, необезпокоявани, някой нещастен град, тяхната канибалска храброст достига до крайните си предели.
Обаче много скоро населението на Палермо се затече да издигне ония градски укрепления, които карат наемниците да бледнеят - барикадите! Като ръководител при издигането на барикадите се отличи полковник Ачерби от Хилядата, смел воин при всичките сражения.
Хората от народа, въоръжени с всякакви сечива, като се почне от ножа и се свърши с брадвата, през следващите дни представляваха ония внушителни маси, срещу които не може да удържи никоя войска, колкото и добре да е организирана.
От Порта Термини стигнах във Фиера Векиа и оттам на площад „Болоня“, дето, като видях, че е трудно да бъде съсредоточено едно силно ядро от нашите, пръснати из града, слязох от коня си и се настаних във входа на едно здание.
Като слагах на земята седлото на кобилата си Марсала и кобурите, един пищов падна и се възпламени; куршумът профуча над десния мп крак, като отнесе парче от крачола на панталона. „Щастието не идва само“ - казах си аз.