Ради Радев
Мокро време
1.
Даръл Швайцър и Джордж Скитърс пиеха кафе. Намираха се в кафе-сладкарница „Уошингтън“ и седяха на маса за пушачи почти в самия център на заведението. Говореха си от близо час, когато Даръл почувства някаква влага.
Беше петият ден на февруари 2005 година. Навън не валеше нито дребен, тормозещ бузите на лицето сняг; нито дъжд, мокрещ краката до глезените. Само едно мрачно, потискащо време; един сух щипещ студ; и понякога вятър, бръснещ лицето и ръцете.
Даръл беше доста под средния ръст, висок само пет фута и два инча. Косата му беше черна, но доста прошарена, носеше малки кръгли очила с диоптър, а устните и носа му бяха малки, почти незабележими. Ако беше герой на анимационен филм, задължително щяха да го назоват Бебето-Професор. Имаше сериозен и интелигентен стил на говорене.
Даръл Швайцър за всеки случай погледна тавана на сладкарницата. Не капеше. Вътре беше сравнително топло — и двамата си бяха свалили якетата. Даръл отново се озърна, за да види какво или откъде го мокри. Сервитьорите бяха далеч, следователно бе невъзможно някой да се е спънал и да е преобърнал таблата с питиета върху него. Въпреки всичко Даръл се чувстваше мокър.
Швайцър усещаше влага по врата си; по целия си гръб и по горната част на задника.
Внезапно Даръл попита Джордж:
— Капе ли отнякъде?
— Не. — отвърна изненадан Джордж. Точно философстваше относно „1984“ на Оруел и изглеждаше раздразнен, че го прекъсват.
— Чувствам се мокър.
Джордж се изхили:
— Да не си се напикал?
— Не. Мокро ми е някъде около врата и около гърба.
— Може да си се насрал, знам ли? — Джордж изглежда се забавляваше.
Даръл се поозърна. Никой не зяпаше към него.
Поясни:
— Не е нищо такова. Имам чувството, че някой ми е изсипал чаша вода във врата.
Джордж предложи обяснение:
— Може да си се изпотил?
— Едва ли. Не би трябвало да е чак толкова мокро.
Двамата платиха на сервитьорката и излязоха пред кафето. Джордж доста стърчеше над приятеля си. Беше висок шест фута без инч, лицето му беше бяло и младолико. Носът му бе чип, а устните — тънки и някак превзети, но почти винаги усмихнати. Кафявите очи на Джордж сякаш излъчваха интелект и радост, като че показваха вродената му склонност да се шегува постоянно.
Даръл видимо бързаше да си тръгне.
— Джордж, нали ще ме извиниш? За пръв път ми се случва нещо такова. Искам да се прибера вкъщи, да се съблека и да видя какво става с мене.
— Добре. — разочаровано каза Джордж. — Довиждане засега. Звънни ако може, като разбереш какво е.
— Довиждане.
Даръл Швайцър хвана такси и потегли към къщи. Вече минаваше шест и добре, че беше зима и се смрачаваше, та шофьорът на таксито не виждаше колко е мокър. Даръл усещаше, че мокри и седалката зад него.
Веднага щом се прибра вкъщи, Швайцър заключи вратата. После разхвърля всичките си дрехи и застана пред голямото огледало в антрето. Беше като в онази пословица дали можеш да си видиш гърба… Само че Даръл разполагаше с огледало. Целият му гръб, врата, както и горната част на краката бяха мокри. Все едно беше излязъл от басейн. Непонятно. Не си спомняше да е стоял под капчук. Нито пък по пътя имаше локви. Нито пък беше влизал с дрехи под душа.
Даръл разгледа и дрехите си. Бяха абсолютно мокри отзад в горната си част.
Швайцър набра Джордж Скитърс.
— Ало… Джордж?
— Да. Разбра ли от какво си се намокрил?
— Не. Това е лошото. Все едно някой ми е изсипал бутилка минерална във врата. Петлитрова.
— Странно. Сигурен ли си, че някой не те е полял от терасата си?
— Да. Щях да помня.
— Мога ли с нещо да ти помогна?
— Не. Поне засега не мога да се сетя. Страх ме е да не се повтори.
— Нали не взимаш наркотици?
— НЕ!
— Да си се напивал скоро?
— Не! — Джордж почваше да го дразни. — Ще ти звънна ако разбера нещо повече. Чао.
— Чао. И се пази.
Даръл си взе душ. Подсуши се и се облече. Нови слипове, разбира се, а също и тъмносин анцуг „Найк“, с който обикновено се мотаеше когато си беше вкъщи.
Понечи да отиде в спалнята и да се опъне на леглото. После размисли. Отиде до килера и започна да ровичка. Най-после успя да намери няколко големи парчета полиетилен и ги опъна върху спалнята. Едва тогава си пусна телевизора и посмя да се опъне на огромния креват.
Пет минути по-късно усети нещо мокро да се стича по врата му.
2.
На другия ден Даръл реши да не ходи на работа. Беше репортер в един малък вестник на име „Дейли Рипортър“. Днес щяха да минат и без него. За всеки случай се обади в редакцията, че е болен и не може да дойде.
После отиде да огледа леглото си. Приличаше на малък басейн. Въпреки найлоните, водата беше протекла навсякъде. Дори имаше малки локвички по линолеума под леглото. Страната на килима, която се намираше до светлокафявата спалня, също бе леко влажна.